събота, 27 декември 2014 г.

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

сряда, 24 декември 2014 г.

Ливърпул - емоцията на английския футбол

В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.

Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.

Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и  отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.

Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.

Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.

При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.

За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.

Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и  с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!

петък, 12 декември 2014 г.

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.


Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

понеделник, 8 декември 2014 г.

Кръвна група

Кръвта вода не става. В това се убедих в края на тази седмица, когато жена ми спешно замина, за да дари кръв на баща си поради рядкостта на неговата кръвна група. Парадоксът е, че именно тази група е рядка и наистина в кръвния център я няма в наличност, а издирването на човек с такава група в конкретни градове се оказа по-трудно от очакваното. Също така моят тъст е бил доста търсен и редовно е дарявал кръв заради своята рядка кръвна група. Сега, когато той има нужда от това, се отзоваха четирима души, за което им благодаря.

Това ме накара да се замисля колко ценна и незаменима е кръвта и колко важна всъщност е кръвната група. Именно през тази седмица получих мейл от колежка за акция по кръводаряване в близост до офиса, но по-късно осъзнах важността на този акт. В действителност това може да се окаже животоспасяващо и да помогне на нуждаещ се пациент.

През ученическите и студентските години често дарявах кръв, за да получа шоколад и натурален сок, които раздаваха за възстановавяне на силите, но чак сега осъзнавам какво съм правил. Истината е, че като семеен вече осем години не съм дарявал кръв, но пък са ми източили доста при различни изследвания.

Зная от майка ми, че когато ме е раждала в София е имало вероятност да се наложи да ми сменят кръвта заради кръвната група, но реално не съм обръщал внимание на този факт. Преливането на кръв на хора с различни кръвни групи може да предизвика имунна реакция, която да доведе до усложнения и до смърт. Представяте ли си иронията на съдбата, ако току що си се родил и да може да си отидеш от този свят заради сгрешена кръвна група.

Всъщност за тези, които не знаят има няколко кръвни групи: 0 - нулева, А, Б и АБ. Точно четири на брой. За да бъде още по-сложно всяка от тях може да има различен резус фактор: положителен или отрицателен. И това прави кръводаряването специфично, защото определени групи могат да бъдат донор само на определени други такива. За да е по-ясно прилагам табличка:

Най-рядката кръвна група е АБ отрицателна, следвана от Б отрицателна. Аз лично съм от най-разпространената поне в света група: нулева положителна както подобава на положителен човек като мен ;) Цели 38% по света, но при българите само процентът е 32. Мога да давам на четири типа кръвни групи, но да получавам само от две. В портфейла си пазя картонче с кръвната група и резус фактора, което ми дадоха преди доста време и го имам за всеки случай.

Сигурно сте чували израза "С теб сме една кръвна група.", който се използва, за да подскаже близост на възгледи, възприятия и интереси. Интересно ми е също, дали сродните души също са от една и съща кръвна група?

Разделението по кръвни групи се е ползвало и за политически цели и за касти. Арийците са били с нулева група и тя е била на почит в Германия, а в Япония са формирали бойните групи на императорската войска именно по кръвната група. През 70-те години изследвания са свързвали характера на човек с неговата кръвна група. Така например се е смятало, че хората с кръвна група А са чувствителни, но неспокойни, с група В – весели, но концентрирани, с нулева група – отзивчиви, но упорити, а с група АВ – артистични и непредсказуеми.

В последните години модерна е друга теория, която свързва храненето с кръвните групи като моята нулева група се наричаме ловци и идва чак от кроманьонците и не можем без месо. Така, че ако сте с такава група, въобще не пробвайте да ставате вегетарианци или вегани....

И както е написано на един български сайт за доброволно кръводаряване: "Кръвта няма заместител. Дарете кръв, спасете живот!

Ще завърша с една тематична песен на Бон Джоуви от времената, когато Джон и Ричи все още бяха заедно като кръвни братя, нещо, което и аз съм правил като ученик с мой приятел, но честно да си кажа и до днес не зная, дали сме били от една кръвна група...



събота, 1 ноември 2014 г.

Мечтателят

Казват, че мечтите са безплатни, но понякога цената, която плащаме за тях е по-скъпа от финансовото им изражение. Мечтите спират да съществуват в момента, в който се сбъднат и тогава трябва да търсим нови и да желаем силно, за да се осъществят и те.

Лесното сбъдване на мечти ги прави не толкова сладки и оценени, но мечтателят често се асоциира и с идеалист или фантазьор, а идеалите и фантазиите са съвсем друга тема.

Нереални мечти стават реални, когато неочаквано ни изненадат с тяхното сбъдване. Най-добре според мен го е казал Джек Керуак: "Всички човешки същества са мечтатели. Мечтанието свързва цялото човечество!" Ето го и на английски, ако не съм се справил добре с превода:

“All human beings are also dream beings. Dreaming ties all mankind together.”

Джон Ленън също споделя в "Imagine" - "Може да качеш, че съм мечтател, но не съм единственият..." you may sayI'm a dreamerbut I'm not the only one. 

Мечтателят започна нощта с нова съкровена мечта. Не искаше да я споделя, защото вярваше в суеверието, че щом я сподели, то тя няма да се сбъдне. А този път той много държеше тя да се сбъдне и да го ощастливи. Това беше неговото спасение и той го търсеше нощ след нощ.

Мечтателят винаги има една изградена романтична окраска, която го прави привлекателен за околните, но и често трудно разбран, ако мечтите му не кореспондират с техните.

Има хора, които не могат да мечтаят или пък мечтите им са прозаични и тривиални и са нещо, което те едва ли толкова много истински желаят.

Мечтателят стои на брега на морето и гледа хоризонта на своите мечти. Те се носят като вълни в съзнанието му и чакат да стигнат своя мечтан бряг.

Той няма да се откаже от мечтите си, защото е мечтател по призвание. А вие?






вторник, 28 октомври 2014 г.

37

Тортата бе по идея на децата
37 е просто, естествено, цяло число, следващо 36 и предхождащо 38. Всъщност при достигането на определена възраст нищо не е просто, естествено или цяло, освен числото. Цифрата е измерение на време, което съществува само в главите ни, а не състояние на духа. 

Досега никога не съм се притеснявал за годините си и не смятам да го правя и сега. Сетих се, че преди 7 години, започвайки да пиша този блог, писах и за своя 30-ти рожден ден. От една страна е хубаво да можеш да проследиш какво си правил на предишните си рождени дни, но от друга имам чувството, че нещата се повтарят като в песента на Веселин Маринов. Както и при моя 31 рожден ден празникът се падна в понеделник и не позволи на шумен купон вечерта в началото на работната седмица. За сметка на това за първи път празнувах ден по-рано на Димитровден и за първи път в новата квартира.

Идеята беше спонтанна за следобедно кафе, сладки и торта, но прерастна в соаре с ябълки, круши, сок от черница, сок от къпина и баница. Благодарение на моята половинка всичко на масата бе на ниво, вкусно и интригуващо. Тортата бе черешката, а идеята за нея дойде от децата, които решиха да сложат на нея любимите ми неща: лап топ, книга и футболен екип, като идеята може да се разгърне като вестник и за умен телефон, Интернет, мачове и ЦСКА, което пък бе проворикано от победата в дербито предишния ден.

Децата имаха на воля детската стая, която се превърна в бойно поле на игри, а малчуганите бързо стопиха ледовете помежду си с играчки и много забавни моменти. Подаръците, които получих са чудесни, но не мисля да ги изреждам в този пост, за което може би в бъдеще, ще съжалявам, но човек е роден да прави грешки.

На самия ден напазарувах за 37 лева почерпка за колегите в офиса, а вместо традиционната торта, жена ми направи малки кексчета за всеки, които се радваха на засилен интерес и дори и допълнителните свършиха. Бях засипан от поздравления по всички възможни канали и вярвате ли или не, те бяха точно 370 (ако не вярвате, смятайте). За първи път получих поздравления през Linkedin, служебната поща и pinterest, където вече има възможност за съобщения. Най-много бяха поздравите във фейсбук като съобщения на стената или на лична, а такива получих и по скайп, ай си кю (да, още съществува и работи безотказно и го ползвам) и по телефона.

В крайна сметка денят ми бе оцветен от разнообразни поздравления, сред които и някои много оригинални. Приятел сравни годините като висока температура, а се оказа, че точно температура от 37 градуса е нормална и необходима да поддържа живота ни, така че 37 значи живот.

Сутринта по радиото в колата чух, че точно на тази дата император Константин получил видение и спечелил битката. Тогава обаче той бил на 40 и ще се наложи да чакам поне още три години и аз да видя нещо, което да промени живота ми. Дотогава ще си празнувам както го направих и при рождените дни на 32, 33, 34, 35 и 36.

Интересни данни за това, кой се е родил и кой е умрял на днешния ден може да намерите в Уикипедия на следния линк. 27 октомври е и празник на град Бобов дол и на селата Акациево, Буря, Горан и Добролево. Така че освен да сея боб в дола, да мириша на акация, да предизвиквам буря от чувства или да хвана гората доброволно, друго не ми остава. Поне до следващия рожден ден.



понеделник, 20 октомври 2014 г.

Нощният

Наближаваше полунощ. Светлините в прозорците гаснеха една по една и хората зад тях се приготвяха да се отправят в страната на сънищата. Тогава настъпваше неговото време. 

Нощният човек бе във върхова форма точно в тази част на нощта. Той не обичаше светлината. Тъмнината успокояваше сетивата му. Жадуваше за своя миг през целия дълъг слънчев ден. Той обичаше нощта. Неговата история бе пълна със звезди, нощно небе и вдъхновение.

Намали светлината на нощната си лампа до необходимия минимум, за да вижда клавишите, макар че вече ги усещаше и рядко грешеше в натискането им. Поток от думи запълни празнината на белия екран. Неговата муза му помагаше да пише през нощта. През деня тя си почиваше и събираше сили за нощните подвизи по белия лист.

От портативно радио звучеше тихо джаз, който внасяше уют и атмосфера в самотната му душа. Рядко го разбираха, а рядко и той разбираше защо трябва да е като другите и да се наслаждава на деня, вместо да се отдаде на нощта.

Беше спокойно. Беше тихо. Нощта бе огласяна само от звука на влюбено чухълче, проникващо през отворения прозорец, няколко щурци, които напомняха за отминаващото лято и от саксофона, който продираше нощта със звук на нежност и страст.

Думите се изливаха лесно под строгия поглед на нощната лампа на света, луната. Той ги подреждаше в мислите си и ги пускаше да живеят свой живот в нежната прегръдка на нощта.

Неусетно той навлезе в малките часове, които бяха любимото му време. Разходи се до края на стаята и погледна от друг ъгъл своя нощен свят. Сети се за нещо важно и побърза да го напише, за да не отлети с нощните птици и да го загуби безвъзвратно.

Нощният човек беше истински щастлив, а барабанистът създаваше ритъм с чинелите и му пригласяше в неговата странна лудост. Всичко минаваше през нощта. Нощта не можеше без деня, но и нощният човек не можеше без нощта.

Лека нощ!

сряда, 15 октомври 2014 г.

На учителя Марков

Винаги съм се възхищавал на професията на учителя. Да владееш изкуството да предаваш знания и да запалиш интереса на учениците към определена тема или предмет, за мен граничи с вълшебство. Понякога е истински късмет да случиш на учител, който да промени твоите светоусещания от ранна детска възраст и да те заведе на пътешествие в страната на знанията...

Е аз определено бях късметлия. Един от първите ми учители бе роденият през 1933 в село Ковачевица Тома Марков. Той ми предаваше по родинознание и природознание и със сигурност на него дължа своя интерес към природата и родината. Той умееше да увлича, да разказва и да омагьосва с неизменната си усмивка, от която струеше доброта.

За 7 години от неговите 31 години като учител в моето основно училище той направи много за мен. Няма да забравя излетите в планината, ученето на химна, кръжока по фотография и куп други интересни неща, на които ме научи. За мен той бе Учител с главно "У" и подобно на учебните автомобили, той ни научи да пътуваме и да управляваме сами живота си с доброта, честност, патриотизъм и любов към родното място.

Той много обичаше възрожденската Ковачевица и често се връщаше в спомените си към селото, изградено с дърво и камък, запазило българския дух. Предполагам дядо му със същото име Тома Марков е бил този, който е направил камбаната за църквата. Като посещавам школото в това планинско село винаги се сещам за моя учител и се чудя, дали той е учил и преподавал там...

Той много обичаше и жена си Юлия, която ми беше педагог в детската градина и когато тя си отиде, част от него също си отиде.

За съжаление вече ще говорим за него в минало време. В събота на 81 годишна възраст, той ни напусна. Колегите му от училище, за които той бе просто Томата, дойдоха опечалени да си вземат последно "Сбогом" с него. Дойдоха и много роднини, приятели и ученици като мен.

Църквата в селото се оказа тясна да побере всички желаещи, дошли да го изпратят в последния му път. Природата запази благоприличие и ни дари с хубав слънчев, безоблачен ден и синьо небе, с което също изказа последна почит към Учителя.

Почивай в мир, учителю! Делата ти и добротата ти никога няма да бъдат забравени!

Твой верен и покорен ученик,

Сашко

неделя, 5 октомври 2014 г.

РЕАЛно сбъдната мечта

За голяма част от моите познати и приятели подкрепата ми за Реал - Мадрид в мача срещу български отбор е необяснима и меко казано странна.

Различните възгледи трудно се приемат, а още по-трудно се обясняват. Но не това е моята цел в този пост. С него ще се опитам да пресъздам емоцията и вълнението да посрещнеш един от любимите си футболни клубове на родна земя.

След като дълго време все отлагах присъединяването си към фенклуба на Реал Мадрид в България, тази година вече реално реших да пристъпя към действия. Подчертавам, че това се случи преди да стане известен жребия за Шампионската лига и да узная, че Реал ще играе в София. Реакцията на председателя на клуба Георги Христов ме трогна, а със сигурност преди това сме се виждали на някоя сбирка на любимия клуб. Разбрах, че освен картата, ще получа и тениска с логото на българския фенклуб като дори имах право на избор на цвят и размер. Когато се видяхме да ги получа бях много радостен, а и вече беше ясно, че "Кралете" идват в София.


Досега не съм имал щастието да отида в Мадрид и да посетя стадион "Сантяго Бернабеу", но приятели винаги ми носят по някой сувенир, когато ходят натам, за което им благодаря. Признавам, че съм фен на Реал сравнително отскоро в сравнение с другите си любими отбори, но изборът ми не беше случаен. Годината бе 1998 и аз бях студент и в барчето на блока се събирахме и пазихме места за мачовете от Шампионската лига, които гледахме на голям екран и с много коментари, спорове и възгласи. Беше шеметно, весело и лудо време. Този сезон моят любимец Раул спечели с Реал лигата на шампионите, а целият тим и отбор точно през този сезон спечели моето сърце.

Аз съм човек, който държи на традициите и затова фактът, че Раул играеше само за Реал с огромно сърце така както го правят Тоти в Рома и Джерард в Ливърпул ме спечели за този клуб. Емблемата също ме грабна а химнът е така тържествен и хубав, че няма начин да не те развълнува. В него се пее, че отборът е кавалер на честта, което в днешни времена често се забравя и пренебрегва. В следващите години клубът бе на ниво и спечели много титли и купи, но не това бе най-важното за моя избор. Бялата фланелка бе символ на чистота и святост, а не на предаване.

Когато Лудогорец спечели място в групите на Шампионската лига си пожелах те да доведат Реал и Ливърпул и желанието ми стана реалност. Внимавайте какво си пожелавате...

Билет за мача си взех чрез фенклуба и отново се възхитих на добрата организация и комуникация. По-късно се оказа, че имам доста приятели и познати, които също щяха да бъдат в сектор Г, за да подкрепят Реал. Самата вечер шествието по софийските улици към стадиона с кордон от полиция бе вълнуващо преживяване поне за мен, когато българи, арменци, македонци, испанци и кой ли още не се обединиха в името на любимия клуб.

Въпреки, че бях видял футболистите при посрещането на летището макар и през оградата, сега се бях снабдил с бинокъл и добър фотоапарат, с които успях да ги видя още по-отблизо и да се зарадвам, че в една вечер сбъднаха една моя мечта. Бях прогнозирал победа с 1:3, но Лудогорец играха наистина добре и спокойно мачът можеше да завърши и наравно. Гледайки статистиката обаче се вижда, че гостите превъзхождаха в доста показатели и с минимум усилия постигнаха максималния резултат.

Не одобрявам симулацията на Роналдо за втората дузпа, но това не го прави престъпник. Не одобрявам и възгласите Меси от трибуните, при положение, че аржентинецът не беше на терена. Не одобрявам и медийното отразяване, къде модно, къде платено, което принизи визитата на Реал с тим от пернишката пета дивизия. 

В крайна сметка важното за мен е едно. Моят любим клуб Реал - Мадрид беше в София и аз бях там да го подкрепя и да видя победата му. Hala Madrid!


петък, 26 септември 2014 г.

Първите седем

Казват, че първите седем години при децата били най-важни при тяхното развитие. Странното обаче е, че като възрастни точно първите седем са тези, които забравяме или за които пазим откъслечни и далечни спомени.

Поводът за тези размисли е отминалия седми рожден ден на дъщеря ми. Не бих си позволил да кажа, кога минаха тези години и дали е било бързо, бавно или точно, защото имам друго възприятие за времето.

Това, което ме радва обаче е фактът, че според мен сме си свършили добре работата като родители в този период и сега може да се радваме на умно, порастнало дете, с грижа към брат си, с любознателност и жажда за знания, 

Възпитанието и грижите, положени за нея, според мен са дали резултат и сега настъпва нов период на училищно образование, което трябва да помогне тя да се формира като личност и да получи нови знания и умения.

Самият празник бе перфектно организиран от жена ми, като освен двете домашно приготвени торти, тя бе направила и карта за ориентиране за намиране на съкровище в парка, гатанки, кръстословица и куп други увлекателни занимания за малчуганите, уважили рождения ден в неделната сутрин.

Нямахме ограничения във времето, но реално празненството продължи три часа и едва, щом всички гости си тръгнаха, заваля дъжд.

Много се надявам дъщеря ни да уважи всички усилия, положени за нейния седми рожден ден и освен много подаръци в нея да остане един хубав спомен за един различен и разнообразен ден.

В нейните ръце и в нейната глава сега вече са възможностите и пътищата, по които тя ще поеме, за да бъде щастлива, а ние ще бъдем до нея и в добро и лошо, в празник и делник, в слънце и дъжд и през всички сезони, седем дни в седмицата...




Честит седми рожден ден, Калина! Обичаме те!