четвъртък, 18 юни 2015 г.

Фенове

Какво е общото между театъра и футбола? Кое разпалва повече страстите: една пиеса в салона на театъра или една футболна среща на стадиона? Няма по-добър отговор на тези въпроси от пиесата на Елин Рахнев "Фенове".

Не зная защо въпреки огромното ми желание да гледам този спектакъл, съдбата си играеше лоши шеги с мен при всеки мой опит да го направя години наред. Или всички билети бяха разпродадени, или изникваше нещо друго важно в този момент събитие, което ме отклоняваше от целта. А тя се играе цели 11 сезона + три резервни като във футбола. Но за разлика от 90-те минути на терена, пиесата трае точно 75 минути.

В крайна сметка мечтата ми се сбъдна преди седмица, когато имах щастието да намеря билети в "Независим театър" и да заведа жена ми на театър, използвайки факта, че имахме свободна вечер и децата не бяха при нас.

Салонът започна да се пълни бързо и скоро останаха едва няколко празни седалки на предните редове. Точно пред нас леко вляво седеше и виновникът за успеха на това представление, Елин Рахнев. Беше интересно да се наблюдават и неговите реакции при играта и импровизациите на двамата страхотни актьори Танев и Гърбов. Който е бил на футболна среща със сигурност ще припознае репликите и реакциите на футболните фенове, които са неподправени и огласят всеки стадион. 

Смях, тъга и гласът на Мичмана озвучиха салона и ни направиха съпричастни към страданията на верните фенове. Модерни привърженици винаги ще има, когато отборът върви, побеждава и трупа успехи и престижни мачове. Истинските фенове обаче остават с отбора си до край и въпреки болката, униженията, загубите, пропуските и подигравките на техните противници, те никога няма да изоставят своя любим тим.

Хубавите неща свършват бързо и докато се усетим, дойде и краят на този спектакъл със заслужени аплодисменти, усмивки и връщане към ежедневната суета на вечерта.

Останаха само феновете. Истинските фенове...




Снимка: fakel.bg

четвъртък, 4 юни 2015 г.

Кралят на блуса - трепетът си отиде

За първи път чух ББ Кинг в началото на 90-те заедно с първия блус албум на Гери Мур, който беше посветил една песен на краля на блуса, което ме накара да се поинтересувам кой точно е ББ Кинг.

След това се запалих да издирвам стари записи на този великан на блус музиката и постоянно откривах негови песни, изпяти от негови колеги. Роден в Мисисипи през 1925 година той има една постоянна любов, с която не се разделя, неговата китара Люсил. Когато спира да пее, той пее чрез нея, а чувствата му се изливат над струните, създавайки неповторимо звучене и трепет. 

Преди да продължа, ще пусна тази песен на Гери Мур, защото тя олицетворява точно какъв гений бе ББ Кинг:



Не зная защо, но точно този стил музика, въпреки тъжното си име, винаги ми е създавал добро настроение и ми е вдъхвал надежда. Това също се дължеше и на ББ Кинг. Много отдаден и позитивен на сцената с усмивка и дуети с Ерик Клептън, Гери Мур, Бъди Гай, Джон Лии Хукър, Роберт Крей, Албърт Колинс и куп други музиканти той остави богато музикално наследство след смъртта си на 89-годишна възраст на 14 май тази година.

Не съм спирал да слушам негови стари и нови парчета и постоянно откривам по нещо ново и някой детайл и текст, който досега ми е убягвал. Със своите 42 студийни албума от 1956 до 2008 година и с куп концертни албуми и участия не е възможно да обхванеш всичко, така както и той не можеше да обхване с ръце всичките си награди, сред които и 15 Грами.

При мое посещение в Щутгарт имах възможност случайно за първи и последен път да го чуя на живо на концерт в центъра на града. След това през миналата есен чух, че има проблеми със здравето и тогава разбрах, че и той като мен страда от диабет и високо кръвно налягане. Това е наложило да отложи своите концерти, но уверяваше всички заинтересовани, че е добре.

За жалост той не успя да дочака своя 90 годишен юбилей, а погребението му бе миналата събота на 30 май в Мисисипи.

Той определено ще ни липсва както пее в една своя песен, но песните му ще останат, за да ни напомнят за краля на блуса...


четвъртък, 28 май 2015 г.

Текила на разсъмване - разкази от едно време

Текила на разсъмване до вчера за мен беше филм с двама от любимите ми актьори Мел Гибсън и Кърт Ръсел. Филм от далечната 1988 година, в който те си партнират с Мишел Пфайфер и който гледах като ученик в Пазарджик.

Книгата със същото заглавие си купих от книжарница в Пазарджик, защото не успях да посетя панаира на книгата миналата седмица, и за да прочета най-новото от един от любимите ми български писатели, чиито книги колекционирам и препрочитам години наред. Ровейки се в блога си видях, че съм писал само за Нашингтон от същия автор, но сега ще поправя този пропуск. Честно казано след "Заведи ме вкъщи" бях леко скептично настроен за това, което Михаил Вешим е написал след нея. 

За моя приятна изненада обаче се оказа, че това е страхотна свежа книга, побрала между кориците си 15 разказа в своите 115 страници, в които аз също открих спомени от моето минало. Поднесени по изключително забавен начин, те оставят храна за размисъл и много поуки.

Първите три бяха най-силни и откриха сезона на риболова за хубави разкази. Можех да прочета книгата на един дъх за една вечер,но реших да правя паузи между главите, за да може да осмисля и да се насладя истински на хубавите думи и спомени.

Така както и авторът аз също трупах спомени и килограми с годините, но сега започнах да се разтоварвам и от двете. Въпреки всичко си мисля, че съм имал чудесно минало, четейки редовете в книгата и си мисля, че връщането в миналото е хубаво за хора, които са преживели доста хубави моменти и те винаги ще останат незабравими и живи в съзнанието им. Настоящето пробваме да го приемем или променим доколкото можем, а бъдещето си остава огромна въпросителна.

Няма въпросителни обаче в това, дали си заслужава да си купите тази книга. Моята гореща препоръка е да го направите и срещу 10 лева да сложите усмивка на лицето си, което е всъщност само едно тире и от Вас зависи, дали то ще остане усмихнато, намръщено, равно или безралично. Също като тирето на писател - хуморист на Вешим. Изборът е Ваш. Както и текилата на изгрев слънце...

четвъртък, 21 май 2015 г.

15 години по-късно

Колко трудно е да организираш хора за събитие или среща знаят може би само организаторите, а след завършването на университета аз се превърнах в организатор на срещите на курса, специалност Туризъм.

Тази година поводът беше специален, защото се навършваха 15 години от завършването на колегите бакалаври. Истината е, че за магистърската програма останахме доста малко, но догодина ще имаме нов повод за юбилей и от това завършване. Бяхме обявили датата година по-рано, за да може колегите, които са в чужбина на планират времето си и да запазят евтини билети. Също така се съобразих с изискването на някои колеги този път дестинацията да е близо до София, за да може този път и те да се включат, но се получи така, че именно те не успяха.

Досега винаги организирах срещите през април и май с една нощувка някъде в страната през уикенда. Били сме в Копривщица, Равногор и Брацигово, Кметовци и Боженци, Боровец, Белоградчик, Дорково и къде ли още не. Истината е, че на тези срещи винаги има едно критично ядро от колеги, които винаги идват,а на всяка нова се присъединяват колеги, които не сме виждали отдавна.

За срещата в Кюстендил потвърдили бяха 25 души (от общо 60 колеги в курса), но десет се отказаха, някои в последния момент, а други по-рано. Така случайно или не за 15-годишнината се оказахме точно 15 души.

Винаги е приятно да се видиш с хора, с които си имал незабравими хубави моменти в студентските години, с които си бил 5 години по аули, зали и скамейки и по практики. Има нещо специално в този наш курс, защото всички хора са забележителни. Не всички работят в сферата на туризма, но всеки е постигнал нещо и е създал своето кътче красота в живота си. Всеки е имал и своите трудни моменти, раздели, събирания, деца, бракове, разводи, проблеми в работата, но винаги има един момент, в който това остава зад гърба и срещата с колегите идва на точното място и в точното време.

Срещата започна в едно кафе на пешеходната улица в Кюстендил и премина в разходка по площада до парк Хисарлъка с крепост, зоологическа градина и прекрасна панорамна гледка към града. Ресторант Бохемия в подножието на парка се превърна в наше убежище, а в градината успяхме да похапнем и да си поговорим на спокойствие.

В нощта на музеите, която съвпадна с нашата среща някои от нас посетиха и художествената галерия "Владимир Димитров - Майстора".

Нощта продължи в пиано бар, който ни изненада с прекрасни музиканти и певци, а двама колеги също се изявиха зад микрофона с песни на U2, Frank Sinatra, Stevie Wonder, Queen и други и истински се забавлявахме, пяхме, танцувахме и се веселихме до 4:30 сутринта.

Стари снимки от албуми ни върнаха назад във времето на закуска, а след кратка разходка и посещение на музеи, беше време да се връщаме към вкъщи, натрупали нови спомени и преживявания и запалили искрицата в колегите, които идваха за първи път и обещали да повторят.

Датата за догодина вече е определена, а на мен ми остава само да избера мястото.

Благодаря Ви колеги! И до нови срещи!

четвъртък, 14 май 2015 г.

Потъването на Созопол

Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.

"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран президвикваше интереса ми. За да предизвикам и Вашия ще споделя трейлъра му точно сега:


Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.

За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.

За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.

Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!


четвъртък, 30 април 2015 г.

307

Когато от Новогодишната баница ми се падна късмет "Нова кола" не вярвах, че точно през тази година ще се сдобия с такава. Но понякога късметът ти излиза и ето, че три месеца и половина по-късно това стана факт.

Има някакво знамение и във цифрите, защото точно на 37 години получих Пежо 307 като подарък изненада от сестра ми. Но нека започна разказа си отначало, защото си заслужава да проследите хронологията.

Още миналата година сестра ми, която живее и работи в Германия ме попита, дали не искам да отида и да си харесам кола оттам, защото имало доста запазени автомобили. Изкуших се от идеята най-вече заради пътуването, но истината бе, че нямах достатъчно средства за такава покупка. Въпреки всичко тя почна да ми пуска връзки към коли, които е харесала и ме питаше, дали ми допадат. Разбра, че от марките коли най-много харесвам Пежо, може би поради факта, че първата ми кола е също такава.

Когато преди години като студенти пътувахме на автостоп с най-добрия ми приятел веднъж ни качи едно сиво Пежо 206. Тогава му споделих, че такава кола искам да имам, когато порастна. Понякога наистина трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото мечтите се сбъдват.

След сватбата си през 2006 купих първата си кола и по една случайност тя беше точно Пежо 206. Търсихме и гледахме различни автомобили с жена ми, но когато жената на неин колега ни предложи пежото, изборът бе направен. Взехме я на 70 000 км. и досега за близо 9 години я докарахме до 155 000 км. и свикнахме с нея, въпреки, че с две деца и много багаж, тя определено ни стана тясна, но пък имахме много хубави пътувания и преживявания с нея.

Връщам се обратно в днешни дни, когато очаквахме сестра ми да се прибере в България за Цветница, когато дъщеря ми има имен ден, а това съвпадаше и с немския Великден и затова те можеха да ползват отпуск и да дойдат на гости. По програма те трябваше да пристигнат в петък със самолет и бях организирал посрещане в обедната си почивка поради близостта на офиса си до летище София. В четвъртък обаче ми се обади техният кум, който трябваше да ми предаде нещо за нея лично и аз слязах на улицата, но не успях да го видя.



Вместо него до сградата беше спряло черното пежо от снимката горе и от него излязаха сестра ми и мъжът и, който с камера снимаше моята реакция при получаване на подаръка. Не можех да повярвам, че това се случва и дълго време бях като ударен и шокиран от това, което ми се случи. Моята сестра ми направи страхотен подарък, а дори нямах рожден ден...

Наложи се да си взема отпуск за следващия ден, за да регистрираме и застраховаме колата, процедура, която отне два часа в Пазарджик и когато всичко беше готово, нямаше за какво да мисля, освен да карам новата си кола.

Влизането ми в болница отложи с две седмици ползването на колата, а преди да я докара сестра ми, тя е пробвала и там, за да не излезе нещо, което не са видяли при покупката. Трима специалисти в автомобилния бранш са я гледали подробно, търсейки нещо, с което могат да свалят цената, но не открили такова и се наложило да изпразнят банкомата в отдалеченото селце в германската провинция, за да ми донесат такава радост и тя да бъде в отлично състояние.

Предимствата, които 307 има пред старото ми 206 са повече простор, огромен багажник, лети джанти, нови зимни гуми, спортно окачване, по-голяма мощност (109 конски сили срещу 75 преди), по-голям резервоар - 60 л., по-голям двигател - 1,6, повече комфорт, четири ел.стъкла вместо две, сензор за дъжд на предното стъкло, автоматично включване на фаровете при стъмняване, жабка с климатик за съхраняване на сандвичи, волан от естествена кожа и много други екстри, които правят пътуването още по-приятно. Колата е от август 2002 и е на 105 000 км, но доста запазена.

Сестра ми специално е търсила колата да е запазена, да е от непушач и да не са возени домашни любимци в нея, заради космите, които оставят. Оценявам всички нейни усилия и не мога да намеря подходящи думи да изкажа огромната си благодарност за жеста и подаръка.

Сега ще се наложи да продам старото си пежо, въпреки, че не ми се разделя с него. Но ако има желаещи, може да ми пишат. Аз пък ще карам новото си 307 по пътя и ще си пускам любими песни, а  сигурно като стана на 47 ще се сдобия и с 407 ;)


сряда, 22 април 2015 г.

Болнични дни

Не съм си представял преди, че някога ще вляза в болница. За мен това винаги е било място, което приема тежко болни хора, които имат нужда от сериозно лечение. За мое щастие до 25-тата си годишнина аз се радвах на чудесно здраве и единствените ми посещения на болници бяха свързани със свиждания на роднини, приятели или познати, а след това и с раждането на двете ми деца.

На 6 април тази година, ден преди празника на лекарите, аз се озовах в болница по клинична пътека с номер и за цели 6 дни. Вярно, че това не стана от първия път, защото при първия ми опит се оказа, че направлението за хоспитализация не е с правилния номер на клинична пътека. Точно тогава бях изненадан от желанието на някои хора да влязат в това заведение, защото видях как мъж и жена се бутат пред вратата за прием с огромно желание да влязат първи, което доведе до скандал и реплики на висок глас.

Аз бях на обратния полюс и дори малко се зарадвах, че пътеката ми е сгрешена и може би ще избегна болничния престой. Но както в известната реплика лекар забавя, но не забравя и не случайно заменям Бог с тази професия, защото именно докторите имат също власт над живота, здравето и смъртта на пациентите.

За добре дошъл в първия си ден получих мускулна инжекция в дупето, която бързо ме ориентира какво ще се случва оттук нататък и още преди да се освестя от първоначалния шок, вече втора игла прониза вената ми и след слагането на абокат, се озовах на система с вливания на лекарство в черен пластмасов плик и тънка тръбичка, която усещах реално как се движи по лявата ми ръка и пълзи из вените ми.

Над 10 души се изредиха в стаята в този първи за мен ден и всичко беше много интензивно. Снимки на скенер, преглед от невролог с прословутото чукче, ЕМГ, което си беше пускане на променлив ток по нервните окончания на краката и ръцете ми в рамките на половин час, които доцентката наричаше стрелкания. Меко казано бях ошашавен и добре, че беше моят събрат по съдба в стаята, който идваше между 8 и 10 за самите вливания, за да ми обясни как стоят нещата. За подобрени условия, които включват право на дистанционно за телевизор с над 100 програми, собствен санитарен възел в стаята с три легла, парола за безжичен Интернет достъп си платих по 5 лева на ден, а до края на деня платих също и за избор на лекар, въпреки че не го бях избрал аз, а също така и за копия на изследванията, което ми правиха и така след платени 65 лева бях оставен да почивам. Всичко друго се покрива от здравната каса.

На втория ден вече имах право на закуска, обяд и вечеря, които бяха точно по часовник съответно в 8, 12 и 17 часа (първият ден имах само вечеря) и тогава разбрах, че съм девятка. Зад тази цифра се крие диета за диабетик. Металните канчета и чаят без захар ме върнаха обратно години назад в казармата, а така си спомних, че тогава също лежах във военна болница в Плевен за два дни и също бях на определена диета, която ни накара късно вечер да поръчваме пици, които доставчикът оставяше на оградата, тъй като нямахме право да излизаме цивилни из града. Но да се върна на храната. Тя бе достатъчно, но понякога еднообразна, а хубавото беше, че в самата болница освен кафене имаше и ресторант, където можеш да си вземеш допълнително хапване, нещо, от което до края на престоя си не се възползвах.

Възползвах се обаче от функциите и дистанционното на болничното легло, с което може да се вдига и сваля нивото и да седнеш в изправено положение. Такива легла видях първо в столичен хотел, на който ще спестя името, но сега имах възможност и да го пробвам. Друго положително нещо беше шкафчето, което се заключваше, както ни предупредиха в него да оставяме ценните си неща, когато напускаме стаята, защото всичко може да изчезне. Като практични съвети за постъпващи в болница мога да дам да си носят прибори (вилица, нож, лъжица), чаша, сапун, тоалетна хартия и хавлиена кърпа. Топла вода имаше но само веднъж си взех душ там, поради факта, че можех да се прибирам вкъщи.

Вторник бе ден за визитация, която включваше над петима лекари в различни престилки, които с нескрита радост отделяха време за новобранците и ме прегледаха, разпитваха и изучаваха моя медицински картон. Поздравих ги за професионалния им празник, за да спечеля симпатиите им, но това не ги трогна особено. 

Вторник бе и денят, в който разбрах, че мога да излизам вечер и да се прибирам да спя вкъщи. Казваха му градска, също като в казармата, но за нея вместо подпис от капитана във военната книжка, се подписах в една декларация, че не нося отговорност, ако нещо ми се случи извън болницата за времето от 18:30 и 7:30 часа, когато се връщах обратно в болничното си легло.

Разбрах също, че само първия и последния ден задължително трябва да съм там заради проверки, а при постъпване и изписване личната карта е светиня, без която си нищо, а успях да видя и устройството, което я прочита, за да докаже, че ти наистина си бил там.

Няма да се спирам на подробности от следващите дни, защото освен инжекцията и вливанията сутрин, останалото ми време премина в гледане на Nat Geo Wild, която се оказа добър избор за успокояване на нервите в тази неврологична клиника, четене на книги и разговори с моите съквартиранти. Сутрин с възрастния колоритен побелял мъж с име на гръцки пълководец с моята диагноза, и от сряда натам следобяд и с момчето, набор 88, което се оказа, че е завършил Международен туризъм и с когото намерихме доста общи теми за разговор.

За съжаление началото на Великденските празници за мен започна в болницата, а именно в петък и събота, когато там все едно беше паднала бомба. Минимален персонал, един дежурен лекар и почти никакви хора в коридорите. Изписването ми в събота мога да го сравня само с уволнението си от казарма, а премахването на абоката ми даде свобода, за която мечтаех.

Малко съжалявах единствено, че никой не дойде на свиждане, но достатъчно хора се свързаха с мен, за да ме питат как съм, а и времето на престой бе малко и бе последвано от 10 дни болнични вкъщи (по принцип имам право на 30, но отказах). Като разултат от престоя отслабнах с още 5 кг., свалих нивата на кръвно налягане и кръвна захар толкова ниско, колкото отдавна не са били и се обзаведох с нови медикаменти, които да пия три месеца.

Това, което предстои след това е нова образна диагностика, известна като КАТ, но нямаща нищо общо с пътна полиция, ядрено магнитен резонанс и пансион в избран курорт (Сандански, Павел баня и др.) за 10 дни, от които 7 лечебни.

Съветът, който ми даваха всички в бели или сини престилки за спокойствие, липса на стрес, напрежение и тревоги, едва ли ще мога да го изпълня, но се надявам да намеря лечител, който да се справи с моите проблеми и отново да бъда здрав и да не се налага отново да влизам в болница.

петък, 17 април 2015 г.

Аз бях Джек Керуак - филмът

Аз бях Джак.

Аз бях Керуак.

Аз ще бъда и Джек.

И пак ще чета kerouac.


Аз гледах филма, но не открих Керуак в него, нито нишка дори. Но нека започна отначало.

Претърсвайки киноафиша на мобилния си телефон, търсейки интересно заглавие за киновечер, погледът ми се спря на името на мой любим писател от ученическите години. Веднага възникнаха въпроси. Дали бях гледал филма? Защо Джек, а не Джак и кой е този, който се асоциира с автора на романа "По пътя"?

Като студент бях гледал документален филм за Керуак в учебната зала на Натфиз, но това няма нищо със сегашния филм. Кратка справка ме осведоми, че това е български филм от 2014 година, като премиерата му се е състояла на 16 декември. Срещнах и името на Ицхак Финци и Лиза Бонева, която е режисьор на лентата.

Гледах тяхно гостуване в сутрешния блок на БНТ и придобих някаква представа за това, какво да очаквам в обновения киносалон "Одеон" на Попа, където в студентските си години имах навика да не пропускам прожекция.

Филмът е български, документален, дължина 75 минути. Чудесен избор на музика и преливане между отделните части. Страхотни картини и кадри. Едно интервю в кола и едно на откриването на музея на битниците миналата година в Сан Франциско. Това е.

Ед Дънкъл и Камий от "По пътя" или реалните Ал Хънкъл и Каролайн Касиди разказват своите спомени от преди 64 години. Няма снимки на Керуак, няма негови обложки и книги, няма и толкова много за неговия живот. По-голяма част е за неговия герой и приятел Нийл Касиди (не, че имах нещо против това, но филмът може би трябваше да се казва Аз бях Нийл Касиди) и техните пътувания и преживявания.

Замисълът е добър, но като голям фен на Керуак, той определено ми липсваше. Иначе ще разберете кога точно се е появил термина битник и как е възникнало това движение, което е любопитно. Мен лично обаче лентата ме накара да гледам отново филмите Big Sur  и On the road, за да попия повече от образа на Джак Керуак.

И накрая с два съвета: 

1.Гледайте филма все пак.

2. "Не използвайте телефона! Хората никога не са готови да отговорят. Използвайте поезия! - Jack Kerouac

вторник, 31 март 2015 г.

Мирис на детство

Сетивата ни са настроени да помнят детайли от нашия живот. Понякога вкус, мирис или образ събуждат спомени и ни карат да се усмихнем или да заплачем. Не е нужно много, за да се върнем назад във времето и да си спомним за безгрижните детски дни, изпълнени с игри, ожулени колена и лакти, катерене по дървета и пълзене под мостове както и за вкуса на сметанов сладолед във фунийка.

Разхождайки се по една от улиците на моето родно място усетих два аромата. Толкова противоположни и толкова различни и в същото време носейки неповторимия мирис на детство, на моето детство. 

Единият беше свързан с кал, с която често се замеряхме или в която търсехме пиявици и жаби за научни експерименти. Другата бе на един мехлем с неповторимото име Вишневски. Използваха го за рани и има антисептично действие и го имаше във всеки лекарски кабинет в скъклена тъмна бутилка.

Както родителите обясняват на всяко дете, че юнак без рани не може, то аз в ролята на юнак с рани, не можех без мириса на този мехлем. Често го увиваха в марля или бинт и го слагаха на нараненото място, а на мен ми действаше като наркотик. Затова тайно от лекаря вдишвах с пълни гърди от неповторимия аромат.

Многобройни са белезите и раните, които ми напомнят за моментни безрасъдни постъпки и пакости, но тези два мириса ме върнаха в онези дни и ме накараха да се усмихна поне за миг, защото моето детство бе щастливо. Имаше игра на топчета, имаше каране на колело, имаше индианци от пластмаса, дъвки Турбо и какво ли още не.

А Вашето детство на какво мирише?

събота, 27 декември 2014 г.

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...