Вечер с Марк Нопфлер

Често се чудя, дали някога би ми омръзнало да ходя по концерти на любими изпълнители и дали тръпката все още ще е същата, ако ги гледам за втори или трети път. Това си мислех в метрото на път към НДК, където в априлската вечер на гости за втори път беше дошъл гениалният китарист Марк Нопфлер. Първият път бе през 2008 и сякаш вчера отекваха последните акорди от него. Нямах предварителна нагласа за вечерта, но все пак бях успял да чуя няколко от новите песни от седмия албум на Марк, който носи интересното име Privateering, а на обложката му има каравана, която е скрила два диска в себе си, всеки от които има по 10 песни. Името идва от частни кораби и екипаж, използвани във военно време от правителството, за да се справят с враговете си по море като те пленявали и вземали на абордаж други кораби и били богато възнаградени за това. В случая Марк взе на абордаж препълнената зала 1 и бе възнаграден от продължителни аплодисменти и уважение от българската публика, която за втори път пълни залата и изкупува билетите месец преди датата на концерта и този път се наложи да се пуснат още 500 правостоящи места на двата балкона. Един от правостоящите беше мой колега и приятел, с когото гледахме любимия и на двамата композитор и текстописец. Преди да продължа, ще Ви пусна заглавната песен от албума, която много харесвам:



Тъй като мястото ми беще на втори балкон се бях запасил с хубав бинокъл, за да следя всичко, което се случва на сцената. В 20 часа и 15 минути без приветствено слово Марк и неговите седем музиканта откриха концерта с песента "What is it?" от втория му албум "Sailing to Philadelphia" и заредиха залата с позитивни акорди. Последваха песни от новия албум, което е нормално, защото всяко турне се прави, за да се представи новото и феновете да си го купят. Песните бяха непознати на по-голяма част от публиката, но бяха приети добре. Разбира се, че имаше и такива, които недоволстваха и си искаха парчетата на Дайър Стрейтс и в крайна сметка получиха няколко от тях, начело с прекрасната "Romeo and Juliet". На всяка песен Марк сменяше китарата си, а зад кулисите с бинокъла видях шкаф, пълен с китари, които придават уникалното звучене на изпълнените парчета. Първо се заблудих, че освен Гай Флетчър от Дайър Стрейтс на сцената е и басистът Джон Айсли заради височината и стойката, но се оказа, че това е Глен Урф. От другите музиканти от 2008 помня и Ричард Бенет, готино старче с много малка китара на някои песни, който с чара си и усмивката радва публиката.

Концертът редуваше бавни и спокойни песни с бързи и ритмични от всички негови солови албуми и кънтрито и рока се сливаха, за да се стигне до любимата ми нежна "Telegraph road". Не се сдържах да си пея песните, които зная и да се насладя на качествения звук и осветление. Някак неусетно минаха близо два часа и с два биса Марк си тръгна с букет в ръка и здрависал се с хората от първия ред на оркестрината. За мен той си остава велик и текстовете и песните му продължават да ме вълнуват и докосват. От някои от тях пазя доста скъпи спомени.

След концерта отидох да попитам, дали Марк ще раздаде автографи, но ми беше казано, че той е асоциален и не обича тълпата. Чудно ми е тогава как тогава има три брака и 4 деца, нещо което разбрах от колегата ми, защото досега не се бях интересувал от личния му живот, а само от творчеството му, което имам вкъщи като пълна дискография и което с радост слушах преди и след концерта. Надявам се Марк да дойде в България за трети път и да изпълни песните, които не успя сега и предния път ;)

Моите снимки от концерта може да разгледате тук

Много добро ревю на концерта ще намерите тук

От там взех и сетлиста, който пускам по-долу:

Сетлист от концерта на Mark Knopfler, състоял се на 29 април 2013 г. в София:

01. Whаt It Is ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
02. Corned Beef City ("Privateering" - 2012)
03. Yon Two Crows ("Privateering" - 2012)
04. Seattle ("Privateering" - 2012)
05. Privateering ("Privateering" - 2012)
06. Father and Son (instrumental) ("Cal" soundtrack - 1984) / Hill Farmer's Blues ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
07. Romeo and Juliet (Dire Straits song, "Making Movies" - 1980)
08. Sultans of Swing (Dire Straits song, "Dire Straits" - 1978)
09. Done with Bonaparte ("Golden Heart" - 1996)
10. Haul Away ("Privateering" - 2012)
11. Marbletown ("The Ragpicker’s Dream" - 2002)
12. Speedway at Nazareth ("Sailing to Philadelphia" - 2000)
13. Telegraph Road (Dire Straits song, "Love Over Gold" - 1982)
Бис:
14. So Far Away (Dire Straits song, "Brothers in Arms" - 1985)
15. Piper to the Еnd ("Get Lucky" - 2009)

Накрая ще завърша поста си с последното прощално изпълнение от концерта в София, което се надявам да е за "Довиждане", а не за "Сбогом"...

Големите - голяма порция смях

За първи път се сблъсках с Големите преди година-две, когато мой приятел ми предложи два билета, които той не можеше да използва поради изникнал ангажимент. Същият ги беше гледал веднъж и ми ги препоръча горещо. Без да имам каквито и да е очаквания отидох в бар "Бариста" леко закъснял и на входа издиктувах името на моя приятел, на чието име бе записана резервацията. Местата ни бяха чудесни, а самото заведение представлява бар и маси, разположени в партерната част на сграда с магазини и импровизирана сцена. Знаех нещо само за Катето Евро, която беше гост в програмата им този сезон. Идеята е за комедийна вечер, известна в Щатите като stand up comedy, където един или повече актьори разиграват скечове пред публика в заведения. В случая се оказа, че това са две момичета и две момчета, които са свежи, нови, усмихнати, забавни и красиви и наистина големи. Те са по азбучен ред: Анелия, Борис, Веселин и Рая или Ани, Боби, Весо и Рая.

Отдавна не се бях смял така. Забавлението беше на ниво, а много ми хареса, че дори и те не се въздържат да се засмеят на някой свой номер, докато го играят, което намирам за много мило. В антракта Ани (Анелия Луцинова) мина на нашата маса и ни покани да разкажем един виц на сцената. Направи го по такъв чаровен начин, че нямаше начин да откажа. Наградата беше бутилка червено вино, но не станах заради нея, а заради тръпката, и заедно с още 4 смелчаци разказахме по един виц. Моят беше за един робот ;). Не спечелих бутилката, но спечелих още забавни минути след антракта. Веднага след това ентусиазиран харесах групата им във фейсбук и станах приятел с една комедийна вечер и започнах да получавам редовно покани за програмите им.

Сигурно и Вие сте заляти от покани за събития и постановки в социалната мрежа, но по едно чудно съвпадение получих такава за Комедийна вечер Големите точно на рождения си ден в пиано бар "Камино". Написах, че точно на този ден имам рожден ден и затова няма да мога да дойда, а ми се гледаше новата програма. Анелия беше достатъчно мила да ми предложи да отида и като рожденик да получа два безплатни пропуска. Реших да се възползвам и потвърдих и мога да кажа, че това бе страхотен и различен избор за моя празник. Бяха ни запазили маси точно до сцената и се насладихме напълно на скечовете на талантливите актьори. Горещо ги препоръчвам на всички свои приятели и познати. Посмяхме се хубаво и се насладихме на свободата и на последните часове от моя 34-ти рожден ден.

За трети път отидох да ги гледам в края на миналата година отново в Бариста с жена ми. Тогава кумата ни се разболя и не можа да дойде и с жена ми в последния момент поканихме нейната най-добра приятелка (на жена ми, а не на кумата :)). Вечерта отново беше на ниво и тримата се забавлявахме истински добре с четиримата на сцената. Тук трябва да отбележа, че между втория и третия път мина доста време и вече бях гледал актьорите във веселия сериал "Сутрешен блок", където си партнираха с Тодор Колев. Анелия пък стана част от Комиците, напълно заслужено, ако питате мен, а също така се появи и в няколко телевизионни реклами, където пък я последва нейния колега Веселин.

В началото на февруари отново получих покана за представление номер 18, което правеше своя дебют след паузата около празниците, а датата отново беше празнична: 14 февруари. За жалост тази година на жена ми не и беше до празнуване, а и не искаше да влизаме в излишни разходи в затрудненото финансово положение, в което сме. Отказах поканата, а ми се ходеше много. Случайно или не този ден се озовах в близост до един тотопункт и реших да си пробвам късмета. Използвах цифри, свързани с деня и дата, а именно 14, 2, 20, 13 както и номера на представлението на Големите - 18. Казах си като не ми върви с празника на любовта, поне да ми върви на карти фишове. Шега или не, спечелих четворка, която беше 34.80 лв. Точно с тази печалба заведох жена ми на представлението на Големите в Студио 5 на следващата възможна дата. За първи път ходихме в този клуб и обстановката много ни хареса. Местата този път не бяха от най-добрите и трябваше да делим маса с една двойка симпатични студенти, но всичко това стана без значение, щом завесата се вдигна. Времето мина неусетно и отново ни заболяха коремите от смях. Тази сладка болка ме съпътства всеки път с голямата порция смях от Големите. Наскоро моя добра позната ми каза, че трябва да може да се смеем на всичко, дори и на себе си, а аз мога да кажа, че усмивката и смеха са запазена марка на Големите. Съветът ми е да ги гледате обезателно, за да може после и аз да видя усмивката на лицата Ви. Приятно гледане и приятно усмихване!




P.S. Честит празник на Ани и Рая от Големите и на всички жени! Бъдете усмихнати, чаровни, обичани и обожавани!

Дяволски късмет

Късметът е странна работа. Навестява те, когато най-малко очакваш. Така се случи и с последната постановка, която гледах наскоро. Пътувайки към работа слушах радио и точно преди да сменя станцията, чух за постановка същата вечер в театър 199 по текстове на Керуак и Буковски. Споменаването на двамата автори прикова вниманието ми и после проверих в сайта на театъра за повече информация за представлението и цените на билетите.

Оказа се, че точно за този ден цените на билетите във всички сектори (почти като на футболен стадион) са по 7 лева вместо стандартните за останалите дни от месеца, вариращи от 8 до 15 лева. Това ако не е късмет! Обадих се да проверя, дали ще ми провърви и със свободни места за вечерта, защото за останали постановки в други театри бе невъзможно да се намери билет за същата вечер, а за някои се чака дори месеци. Любезно момиче ми обясни, че билети има и аз помолих жена ми да купи два в нейната обедна почивка. Това тя направи с изнедващо появили се пари от незакрита и забравена банкова сметка, която покри точно цената на двата билета. Дали пък това не е късмет?

Отдавна не бях ходил на вечерна постановка в театър 199. За сметка на това точно преди няколко дни водих дъщеря ми на куклен театър именно там, защото те ни спечелиха за детските представления още първия път преди месец с любезно отношение и много мило държане. Дъщеря ми бе във възторг от поставените български народни приказки, а и началният час от 11:30 часа бе удобен за мен в съботните и неделните дни. След първата постановка и попълнена анкета, дъщеря ми получи първото си писмо от театъра с програмата, което както разбрах по-късно, носи и един безплатен билет за нея при предоставяне на писмото. В неделя не успях да се възползвам от тази екстра, защото срещнах моя колежка от университета и съученичка от гимназията в Пазарджик, която бе закупила групови билети и бе така любезна да ни почерпи с една "Неродена мома" по случай рождения ден на дъщеря ѝ. Благодарих сърдечно и се зарадвах на късмета си.

И така с предоставените от съдбата билети пристигнахме в театъра точно в уречения час, за да заварим пълна зала и една уютна обстановка. Сцената бе един бар, в който се споделяха болки, радости и прозрения от живота по пътя. Като акомпанимент в представлението бяха използвани барабани, което за мен лично бе попадение. Георги Кадурин, който бях гледал още като ученик в Пазарджишкия театър, изигра страхотно ролята си и допринесе за предаването на текстовете на Керуак и Буковски. На моменти някои цинизми ми бяха в повече, но съзнавам, че това е стила на Буковски. Думите стигаха до нас чрез приглушени светлини, ударни инструменти и добра актьорска игра. Единственото, което не ми хареса бе избора и играта на Пламен Сираков за ролята на Дийн, спътника и най-добър приятел на Керуак. Още са ми пресни спомените от филма и страхотния кастинг и сега не ми се връзваше точно той като визия да играе този образ. Вярно е, че го бях гледал като студент в друго хипи представление и тогава ме грабна и спечели, но тази вечер не успя да ме убеди и спечели с играта си. Мариана Миланова гледах за първи път и ми хареса как се преобрази в различните роли от барманка до проститутка, и имаше солидно присъствие на сцената.

Накрая ще използвам няколко изречение от сайта на театър 199 за постановката, чиято премиера е била през юли 2011 година: "От джубоксът звучат Луи Армстронг, Чарли Паркър, Дизи Гилеспи... Там сред шумната нощ, двама самотници мълчаливо пият, хвърлят премрежени погледи и едва загатнати усмивки към сръчната бараманка зад плота. Друг път, тълпата я няма, няма глъч, само двамата самотници седят. Пият уиски, цедят спомените си, общуват в стихове!... Ако някой друг случайно влезе, те ще го огледат и ще изберат какви да бъдат...И отново – спомени, мечти в облак от тютюнев дим и саксофон, китара, контрабас и барабан... Времето тече, но то край тях не отминава, тези двамата го поглъщат с всяка глътка алкохол и го отрязават във въображението ни.
В „КЪСМЕТ ПО ДЯВОЛИТЕ“ зрителят надниква в бара и в сърцата на тези герои, които пият, спомнят си, смеят се и тъгуват в тютюневия дим, сред звуците на музика и скрибуцането на небесни сфери."

Много ми харесаха завършващите думи от Буковски и ще ги използвам и за край на този пост: "Всичко, от което се нуждая, са единствено моите пишещи пръсти и нищожно количество болка." Бих добавил и малко късмет. :)

Вторият рожден ден на Момчил

Вторият рожден ден на сина ми Момчил празнувахме два пъти с две торти. На самия ден във вторник гости бяха неговите баби и дядовци и кръстника му. В събота поканихме приятелски семейства с деца, за да може да има игра и забава за малките, и синът ми да почувства празника си. Не очаквах, че той ще получи толкова много подаръци. Автопаркът в жилището ни беше чувствително увеличен. Вече имаме мотор с кош, голям самосвал, мотокар, автовоз, чупещ се на две камион, коли, самолет, влак, който пуска пушек и какво ли още не. Синът ми прекарва повече време на новия си мотор, който може да кара, а също така и разглобявайки гумите и тасовете на колите. Дано бъдещета му професия не е автомонтьор! :)

Съвсем различно е въприятието на Момчил сега за разлика от първия му рожден ден преди година. Днес той разбира всичко, говори доста и се включва във всяка игра и забава, и може сам да духа качествено свещите от тортата. Радва ме и това, че на рождения си ден той се събуди с усмивка сутринта и първата му дума бе: "Торта!". Радва също така, че е жизнарадостен, лъчезарен, усмихнат и пълен с енергия. Дано това да продължи и той да расте жив и здрав, умен и разумен, както обичам да казвам. Честит Рожден ден!

Последната линейка на София

В последния ден на януари реших да напиша за "Последната линейка на София", филм, който гледах наскоро, и който описва документално работата на тричленен екип от Бърза помощ. Нямах големи очаквания и да си призная останах впечатлен. Режисьорът Илиян Метев е успял да предаде ежедневието на хората, които спасяват човешки животи въпреки всеки и всичко. За мен това са истинските хора. Те действат, не мрънкат и осъзнават огромната отговорност, която носят. Самата линейка рядко се появяваше в кадър за разлика от лицата на тримата герои. Макар и да не са артисти, лицата им показват голяма артистичност и за разлика от актьорите, които трябва да влязат в нечия роля, тримата парамедици показват една рядка гледна точка към човешкия живот. Преди да продължа ще ви пусна трейлъра и на него ще забележите, че филмът е с английски субтитри. Защо? Ще ви кажа след малко.



Возили ли сте се някога в линейка?

Този въпрос присъства в трейлъра и няма как да не му отговоря. Повечето хора се ужасяват от мисълта за сирената на линейката и мислят, че носи лош късмет да видиш, да се возиш или да изпревариш линейка. Моят случай е по-различен. В ученическите и студентски години пътувах често на стоп и точно по пътя линейка спря на вдигнатия ми палец. Не мога да твърдя, че беше спешен случай. Прибирахме се една вечер с най-добрия ми приятел на стоп от София до Пазарджик. Линейката беше от една от трите пазарджишки болници и ни закара точно до общежитието на Немската гимназия до Спортното училище, където живееше приятелят ми. Возехме се отзад сами и обсъждахме ситуацията и оборудването. Спомням си, че дори легнахме, за да изпробваме подвижното легло. Колко ли съдби са били решени в това пространство отзад? Колко живота са спасени и колко загубени? Никой не ни каза. Това бе първият и последен път, когато се возех на линейка. Друг случай с линейка имах, когато предишният ми немски работодател подари една или две линейки на общините Разлог и Банско. Докараха ги от Германия, но аз участвах само като организатор, а не пътувах със спешните коли. През последните години повечето стари линейки бяха подменени и сега те са на ниво като оборудване и приспособеност,а и са нови или почти нови.

Последната линейка на София вози филма до червения килим на фестивала в Кан

Малко перифразирах заглавието, но препоръчвам да прочетете интервюто на д-р Красимир Йорданов, един от главните герои във филма и шеф на екипа в сайта offnews.bg. Там той говори не само за филма, а и за състоянието на Бърза помощ в България. Заглавието не е случайно, защото филмът спечели голямата награда за документално кино в Кан миналата година. Не се учудвам, че страхотната работа на екипа е оценена така високо. Той завоюва три нови награди - за най-добър документален филм на международния фестивал в Братислава, за най-добър режисьор (Илиян Метев) на 53-ия Festival dei Popoli във Флоренция и "Сребърен гълъб" на фестивала за документално кино в Лайпциг. Сниман е в продължение на две години. Голяма чест му оказват и от фестивала Берлинале, където според програмата на кинофестивала в Берлин лентата на Илиян Метев ще бъде прожектирана на 12 февруари от 15:30 ч. в кино CinemaxX 1. Екранизиращият тежките преживявания на четирима служители от "Бърза помощ" филм е единственият представител на България тази година, като едновременно с това ще бъде прожектиран в секцията, представяща новото германско кино. Филмът е копродукция на България, Германия и Хърватия. Документалният филм на Илиян Метев "Последната линейка на София" ще бъде представен в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (МоМА), съобщи официалният сайт на едно от най-престижните места за артистични изяви в града. Цялата информация за наградите е от сайта на dnevnik.bg, където може да откриете още допълнителна информация за филма. Още такава има и на фейсбук страницата.

От София до Пазарджик с линейка

Това заглавие ми хрумна не само заради моето пътуване, описано по-горе, а и заради реплика във филма, когато загубени в едно от софийските села докторът пита шофьора: "Къде стигнахме?" Отговорът е: "Пазарджик". :) Тази реплика кореспондира и с изказването на премиера, който каза, че следващият референдум ще бъде за космодрум до Пазарджик. Аз бих му отговорил, че е по-добре да удължи метрото от Цариградско до Пазарджик. :) Не зная, защо на всички в София Пазарджик им се струва така далеч при положение, че е на 100-110 км. или час и 15 или 30 макс по магистрала "Тракия". Май се отплеснах. Щях да казвам за субтитрите. Много е странно да чуваш богатството на българския език и да видиш как някои неща са непреводими като: "Какво се офлянкваш?", преведено като "What took you so long?" Причината да ги има е, че лентата както видяхте от предишния абзац си обикаля Европа и света и печели награда след награда. Моят съвет е да не пропускате филма. След него ще гледате на света с различни очи. Дори днес пак на два пъти линейка се намеси в моето ежедневие. На мой колега е пропаднал трансфера от Банско, защото един от клиентите си е счупил крака, докато кара ски и трансферът е бил поет от... линейка. :) Вторият случай е, че докато карах към работа, линейка ме изпревари и тук моят призив е да се дава път на оранжевата кола от всички, защото нечий човешки живот зависи от това. Ще завърша с една подходяща песен, където спешна помощ е нужна за любовта и Ви пожелавам да имате нужда от нея само за своята любов. Бъдете здрави!



Снимка: sofialive.bg

Референдумът

Когато споделя на мои приятели и познати, че съм гласувал на референдума днес, всички се учудваха неимоверно много. Явно масовото мнение е такова, че гласуването днес си е чиста загуба на време и на средства. За мен нещата стоят по различен начин и затова реших да ги споделя тук.

Що е това референдум и има ли почва у нас?

Редно е да се даде дефиниция на тази чужда дума и аз ще използвам тази от Уикипедия:

Референдумът (или плебисцит) е пряко гласуване, при което цялото население на дадена държава с право на гласуване трябва да одобри или отхвърли дадено предложение. То може да бъде нова конституция, конституционна промяна, закон, отзоваване на избран служител или определено правителствено решение. Референдумът е форма на пряка демокрация. Има 2 вида: задължителен референдум и факултативен референдум.

Стана ясно, че това е пряко гласуване или пряк свободен удар във футбола. Може да стреляш направо във вратата и да отбележиш гол. Да, но на кой му стиска да стреля? Ако не улучи, всички ще го обвинят. Затова е по-добре и по-безопасно да не заставаш да биеш топката при пряк свободен удар. Все някой ще се нагърби. Е в случая с референдума, аз реших да се нагърбя въпреки, че сега се убеждавам, че почва за референдуми у нас няма. Отказът да гласуваш, което направиха близо 80% от българите днес, е отказ от отговорност и избиране на лесния път. Много често при неформални разговори съм чувал израза "Никой не ме пита. Нищо не зависи от мен." Е днес ги попитаха публично и лично, но не посмяха да отговорят и така отново нищо няма да зависи от нас. Не сме дорасли да стигнем швейцарците, където референдумите са ежедневие и явно в бъдеще няма смисъл да внасяме почва за тях у нас, защото почвите са ни скъпи, а на тях нищо не расте...

Историческо събитие или опит за хронология за референдумите в България

До настоящия референдум в България са са провели за 135 години три национални референдума:

- за съдене на виновниците за националните катастрофи (1922)
- за преминаване от монархия към република (1946)
- за приемане на нова конституция (1971)

Сегашният е четвърти поред и първи в новата история на България след 1989 г. и той е за изграждане на нова ядрена електроцентрала (2013). Повече подробна информация има тук

За мен лично това е първа възможност да гласувам на референдум и не исках да я пропусна, защото не се знае с тази цикличност дали в рамките на моя живот ще имам шанса да го направя втори път. Може да не ме попитат нищо повече на национално ниво ;)


Различни или еднакви?

Много е модерно в днешно време да бъдеш различен. Също толкова, колкото това да бъдеш себе си :) Всеки се опитва да впечатли другите с необикновени и уникални неща, които доста често се оказват копирани или откраднати от някой фейсбук статус. Нещо подобно се получи и с агитацията да не се гласува на референдума. За пореден път се убеждавам, че ние българите нямаме равни в рушенето, разрушаването, отричането и негативизма. Много по-лесно е да накараш някого да не направи нещо, отколкото да го направи. Предполагам, че психолозите може да напишат цяла дисертация по въпроса, ако не са го сторили отдавна. Някой подхвана темата "Защо не трябва да се гласува на референдума?" и в различни разновидности то се появи на стената на много мои "приятели", които с радост прегърнаха идеята. По този начин вместо да са различни масата хора стана еднаква в отрицанието и своя отказ да гласува.

Въпросът

Често съм казвал, че въпросите са по-важни от отговорите. Повече информация може да извлечеш от въпросите, които задава някой, а не от неистинските или удобни отговори, които дава. В този случай с референдума въпросът обърка почти всички. Твърде вероятно има голям процент от хора, които не са гласували, защото не го разбират. Със същия успех можеше да се зададе и въпрос: "Да се развива ли селското стопанство в България с въвеждане в екплоатация на нови мощности от машини?" Какви машини, какви мощности, какво стопанство? Друго неразбирателство е с малцинството от ромски произход, които днес просто не отидоха да гласуват, а аз чух да казват пред секцията: "За кво шъ гласуват тея? За атом ли? Яде ли се? Пие ли се? Нещо централно имало, ама де да знам. Никой нищо не казва и не плаща..."
Реално обаче държавата плати по-скъпо за това удоволствие нейде около 20-25 милиона лева, но проблемът освен във въпроса може да се крие и в закона за реферандума, гласуван преди 5 години. Иначе може да се кажа, че какъвто въпросът, такава и активността...




Отговорът

При този референдум бюлетината беше една и в бяло, за разлика от предишни, където с цветови похвати са се опитвали да влияят на гласуващите и са успели. Кой би предпочел черна бюлетина за монархия през 1946 г. вместо бяла с трибагреника за Народна република? Сега също като при тотото трябваше да се зачертае с хикс отговор "Да." или "Не." Разликата е, че се прави само веднъж и на екрана вместо да излезе "Няма печалба." се оказа, че всички са печелевши :) Все пак повече са заложили на положителното и утвърдително или някъде около 60%. Други 40% са казали своето "Не."
За мен по-важно беше да се гласува, а не точно как. Тук е момента да вметна, че съм аполитичен и решението ми да гласувам не е продиктувано от нито една партийна или друга кампания. Тези 20 или 22% са обидно малко и казват, че или не се интересуваме или пък сме много щастливи и нямаме нужда от такива неща. Отговорът е, че все още нямаме гражданско общество и по-добре да не ни питат за нищо. Така или иначе, те ще направят каквото са си решили, но поне ще могат да си измият ръцете с качествен прах за пране с цели 22% блясък.

Шест години

С настъпването на Новата 2013 година някак си неусетно се стигна и до петия ден от годината според Грегорианския календар. А той се явява и един вид годишнина, но за разлика от миналата година, когато всичко съвпадаше с цифрата пет в поста ми, сега цифрата е шест и спокойно мога да заявя, че имам 6 години брак и 6 години на една работа :)

Точно на 5 януари преди 6 години постъпих на работа в настоящата компания. Тази една година от предишния ми пост, се изтърколи много бързо, а нещата, които свърших през нея, са доста, но ще спомена само част от тях. Посетих лично над 300 хотела в 30 населени места, но не успях да ги направя 365 като дните от годината. Предстои ми Нова година и в нея мога и да успея ;) През нея имах и много готин помощник, но той издържа само година :(

Явно съм лоялен и работата ми харесва, защото в днешното динамично време виждам, как мои приятели и познати рядко се задържат на едно място повече от година. Може и да съм и по-търпелив от тях, а може и да съм консервативен :)

За първи път (поне така мисля), 5 януари се пада в почивен ден, събота, и така няма да мога да почерпя колегите по повода, но за сметка на това всички ще се почерпим и ще се веселим следващия уикенд във Велинград.

Ще завърша краткия пост с една много веселяшка песен с подходящо заглавие и с надеждата, че тази година ще бъде успешна в работата, защото нали първите 7 години са най-важни, и да съм жив и здрав на 5 януари 2014 и отново тук, за да напиша следващия си пост по темата и да видя какво ще измисля за седмицата...