сряда, 22 април 2015 г.

Болнични дни

Не съм си представял преди, че някога ще вляза в болница. За мен това винаги е било място, което приема тежко болни хора, които имат нужда от сериозно лечение. За мое щастие до 25-тата си годишнина аз се радвах на чудесно здраве и единствените ми посещения на болници бяха свързани със свиждания на роднини, приятели или познати, а след това и с раждането на двете ми деца.

На 6 април тази година, ден преди празника на лекарите, аз се озовах в болница по клинична пътека с номер и за цели 6 дни. Вярно, че това не стана от първия път, защото при първия ми опит се оказа, че направлението за хоспитализация не е с правилния номер на клинична пътека. Точно тогава бях изненадан от желанието на някои хора да влязат в това заведение, защото видях как мъж и жена се бутат пред вратата за прием с огромно желание да влязат първи, което доведе до скандал и реплики на висок глас.

Аз бях на обратния полюс и дори малко се зарадвах, че пътеката ми е сгрешена и може би ще избегна болничния престой. Но както в известната реплика лекар забавя, но не забравя и не случайно заменям Бог с тази професия, защото именно докторите имат също власт над живота, здравето и смъртта на пациентите.

За добре дошъл в първия си ден получих мускулна инжекция в дупето, която бързо ме ориентира какво ще се случва оттук нататък и още преди да се освестя от първоначалния шок, вече втора игла прониза вената ми и след слагането на абокат, се озовах на система с вливания на лекарство в черен пластмасов плик и тънка тръбичка, която усещах реално как се движи по лявата ми ръка и пълзи из вените ми.

Над 10 души се изредиха в стаята в този първи за мен ден и всичко беше много интензивно. Снимки на скенер, преглед от невролог с прословутото чукче, ЕМГ, което си беше пускане на променлив ток по нервните окончания на краката и ръцете ми в рамките на половин час, които доцентката наричаше стрелкания. Меко казано бях ошашавен и добре, че беше моят събрат по съдба в стаята, който идваше между 8 и 10 за самите вливания, за да ми обясни как стоят нещата. За подобрени условия, които включват право на дистанционно за телевизор с над 100 програми, собствен санитарен възел в стаята с три легла, парола за безжичен Интернет достъп си платих по 5 лева на ден, а до края на деня платих също и за избор на лекар, въпреки че не го бях избрал аз, а също така и за копия на изследванията, което ми правиха и така след платени 65 лева бях оставен да почивам. Всичко друго се покрива от здравната каса.

На втория ден вече имах право на закуска, обяд и вечеря, които бяха точно по часовник съответно в 8, 12 и 17 часа (първият ден имах само вечеря) и тогава разбрах, че съм девятка. Зад тази цифра се крие диета за диабетик. Металните канчета и чаят без захар ме върнаха обратно години назад в казармата, а така си спомних, че тогава също лежах във военна болница в Плевен за два дни и също бях на определена диета, която ни накара късно вечер да поръчваме пици, които доставчикът оставяше на оградата, тъй като нямахме право да излизаме цивилни из града. Но да се върна на храната. Тя бе достатъчно, но понякога еднообразна, а хубавото беше, че в самата болница освен кафене имаше и ресторант, където можеш да си вземеш допълнително хапване, нещо, от което до края на престоя си не се възползвах.

Възползвах се обаче от функциите и дистанционното на болничното легло, с което може да се вдига и сваля нивото и да седнеш в изправено положение. Такива легла видях първо в столичен хотел, на който ще спестя името, но сега имах възможност и да го пробвам. Друго положително нещо беше шкафчето, което се заключваше, както ни предупредиха в него да оставяме ценните си неща, когато напускаме стаята, защото всичко може да изчезне. Като практични съвети за постъпващи в болница мога да дам да си носят прибори (вилица, нож, лъжица), чаша, сапун, тоалетна хартия и хавлиена кърпа. Топла вода имаше но само веднъж си взех душ там, поради факта, че можех да се прибирам вкъщи.

Вторник бе ден за визитация, която включваше над петима лекари в различни престилки, които с нескрита радост отделяха време за новобранците и ме прегледаха, разпитваха и изучаваха моя медицински картон. Поздравих ги за професионалния им празник, за да спечеля симпатиите им, но това не ги трогна особено. 

Вторник бе и денят, в който разбрах, че мога да излизам вечер и да се прибирам да спя вкъщи. Казваха му градска, също като в казармата, но за нея вместо подпис от капитана във военната книжка, се подписах в една декларация, че не нося отговорност, ако нещо ми се случи извън болницата за времето от 18:30 и 7:30 часа, когато се връщах обратно в болничното си легло.

Разбрах също, че само първия и последния ден задължително трябва да съм там заради проверки, а при постъпване и изписване личната карта е светиня, без която си нищо, а успях да видя и устройството, което я прочита, за да докаже, че ти наистина си бил там.

Няма да се спирам на подробности от следващите дни, защото освен инжекцията и вливанията сутрин, останалото ми време премина в гледане на Nat Geo Wild, която се оказа добър избор за успокояване на нервите в тази неврологична клиника, четене на книги и разговори с моите съквартиранти. Сутрин с възрастния колоритен побелял мъж с име на гръцки пълководец с моята диагноза, и от сряда натам следобяд и с момчето, набор 88, което се оказа, че е завършил Международен туризъм и с когото намерихме доста общи теми за разговор.

За съжаление началото на Великденските празници за мен започна в болницата, а именно в петък и събота, когато там все едно беше паднала бомба. Минимален персонал, един дежурен лекар и почти никакви хора в коридорите. Изписването ми в събота мога да го сравня само с уволнението си от казарма, а премахването на абоката ми даде свобода, за която мечтаех.

Малко съжалявах единствено, че никой не дойде на свиждане, но достатъчно хора се свързаха с мен, за да ме питат как съм, а и времето на престой бе малко и бе последвано от 10 дни болнични вкъщи (по принцип имам право на 30, но отказах). Като разултат от престоя отслабнах с още 5 кг., свалих нивата на кръвно налягане и кръвна захар толкова ниско, колкото отдавна не са били и се обзаведох с нови медикаменти, които да пия три месеца.

Това, което предстои след това е нова образна диагностика, известна като КАТ, но нямаща нищо общо с пътна полиция, ядрено магнитен резонанс и пансион в избран курорт (Сандански, Павел баня и др.) за 10 дни, от които 7 лечебни.

Съветът, който ми даваха всички в бели или сини престилки за спокойствие, липса на стрес, напрежение и тревоги, едва ли ще мога да го изпълня, но се надявам да намеря лечител, който да се справи с моите проблеми и отново да бъда здрав и да не се налага отново да влизам в болница.

петък, 17 април 2015 г.

Аз бях Джек Керуак - филмът

Аз бях Джак.

Аз бях Керуак.

Аз ще бъда и Джек.

И пак ще чета kerouac.


Аз гледах филма, но не открих Керуак в него, нито нишка дори. Но нека започна отначало.

Претърсвайки киноафиша на мобилния си телефон, търсейки интересно заглавие за киновечер, погледът ми се спря на името на мой любим писател от ученическите години. Веднага възникнаха въпроси. Дали бях гледал филма? Защо Джек, а не Джак и кой е този, който се асоциира с автора на романа "По пътя"?

Като студент бях гледал документален филм за Керуак в учебната зала на Натфиз, но това няма нищо със сегашния филм. Кратка справка ме осведоми, че това е български филм от 2014 година, като премиерата му се е състояла на 16 декември. Срещнах и името на Ицхак Финци и Лиза Бонева, която е режисьор на лентата.

Гледах тяхно гостуване в сутрешния блок на БНТ и придобих някаква представа за това, какво да очаквам в обновения киносалон "Одеон" на Попа, където в студентските си години имах навика да не пропускам прожекция.

Филмът е български, документален, дължина 75 минути. Чудесен избор на музика и преливане между отделните части. Страхотни картини и кадри. Едно интервю в кола и едно на откриването на музея на битниците миналата година в Сан Франциско. Това е.

Ед Дънкъл и Камий от "По пътя" или реалните Ал Хънкъл и Каролайн Касиди разказват своите спомени от преди 64 години. Няма снимки на Керуак, няма негови обложки и книги, няма и толкова много за неговия живот. По-голяма част е за неговия герой и приятел Нийл Касиди (не, че имах нещо против това, но филмът може би трябваше да се казва Аз бях Нийл Касиди) и техните пътувания и преживявания.

Замисълът е добър, но като голям фен на Керуак, той определено ми липсваше. Иначе ще разберете кога точно се е появил термина битник и как е възникнало това движение, което е любопитно. Мен лично обаче лентата ме накара да гледам отново филмите Big Sur  и On the road, за да попия повече от образа на Джак Керуак.

И накрая с два съвета: 

1.Гледайте филма все пак.

2. "Не използвайте телефона! Хората никога не са готови да отговорят. Използвайте поезия! - Jack Kerouac

вторник, 31 март 2015 г.

Мирис на детство

Сетивата ни са настроени да помнят детайли от нашия живот. Понякога вкус, мирис или образ събуждат спомени и ни карат да се усмихнем или да заплачем. Не е нужно много, за да се върнем назад във времето и да си спомним за безгрижните детски дни, изпълнени с игри, ожулени колена и лакти, катерене по дървета и пълзене под мостове както и за вкуса на сметанов сладолед във фунийка.

Разхождайки се по една от улиците на моето родно място усетих два аромата. Толкова противоположни и толкова различни и в същото време носейки неповторимия мирис на детство, на моето детство. 

Единият беше свързан с кал, с която често се замеряхме или в която търсехме пиявици и жаби за научни експерименти. Другата бе на един мехлем с неповторимото име Вишневски. Използваха го за рани и има антисептично действие и го имаше във всеки лекарски кабинет в скъклена тъмна бутилка.

Както родителите обясняват на всяко дете, че юнак без рани не може, то аз в ролята на юнак с рани, не можех без мириса на този мехлем. Често го увиваха в марля или бинт и го слагаха на нараненото място, а на мен ми действаше като наркотик. Затова тайно от лекаря вдишвах с пълни гърди от неповторимия аромат.

Многобройни са белезите и раните, които ми напомнят за моментни безрасъдни постъпки и пакости, но тези два мириса ме върнаха в онези дни и ме накараха да се усмихна поне за миг, защото моето детство бе щастливо. Имаше игра на топчета, имаше каране на колело, имаше индианци от пластмаса, дъвки Турбо и какво ли още не.

А Вашето детство на какво мирише?

събота, 27 декември 2014 г.

По пътя на пулсиращата светлина

Знаете ли колко са морските фарове по българския черноморски бряг? Дори и аз не си бях задавал този въпрос, въпреки че съм бил очарован и запленен не веднъж при моите пътувания от съоръженията, мигащи в тъмното. Най-запомнящи поне за мен са били фаровете край Шабла, нос Калиакра, нос Емине, нос Свети Атанас край морската Бяла и Ахтопол, но те не изчерпват всичко. За да отговоря на въпроса от първото изречение, фаровете са 27.

Моята рождена дата от днес вече свързвам и с морските фарове. 28 обаче са главите в книгата на Бела Бенова "По пътя на пулсиращата светлина", която описва велосипедно фотографско пътешествие по нашите фарове. Прочетох книгата в навечерието на 27-ия ден на последния месец в годината и отдавна не бях чел книга на един дъх, нетърпеливо надничайки към следващата глава, към следващия посетен и сниман фар чак до края на вълшебното пътуване.

От доста време насам не бях срещал такъв богат речник, непринуденост и естественост на писане. От книгата научих цели 5 нови за мен думи и много повече съществуващи пътеводни светлини по нашето крайбрежие. Оказа се, че къщите от светлина, както буквално се превежда английското lighthouse се делят на два вида: фарове и навигационни светлини. Те светят в трите цвята на българския трибагреник: бяло, зелено и червено и са с различна височина, форма, координати и достъп.

Голяма част от тях са на територията на военни обекти и затова е трудно да се посещават без специално разрешение, но пък и това е спомогнало да се запазят толкова години. Всеки фар както се оказа се вижда на различно разстояние в морето и на определени морски мили.

Спомних си за стария варненски фар, който стои във Военноморския музей във Варна, за стария фар на Ахтопол, който се намира в "Музея на котвата" в южното градче, гледайки към своя събрат в морето, който съм снимал по-горе тази година.

Само си представете, ако се върнем сто години назад и това е бил единственият ориентир на мореплавателите, който е носел радост на завръщащите се у дома моряци. Голяма доза романтика има в самите кули, витите стълби и пазителите на фара, които имат своя дълг и призвание да поддържат пътеводната пулсираща светлина. Днес доста от съоръженията са автоматични и почти не се налага човешка намеса, но има и такива, които са тясно свързани с хората на вахта. Други пък са изоставени и не се ползват и тънат в забвение и разруха.

Самата книга на Бела видях веднъж в една книжарница и черно белият фар на корицата ме грабна, но тогава нямах в себе си достатъчно средства, за да си я закупя. Когато се върнах седмица по-късно с приготвената сума, книгата беше изчерпана. Но за всяко нещо си има време и място, а и случайността помогна в този случай.

Моя симпатична колежка се оказа, че познава авторката и обеща да ми осигури книгата, която търсех толкова отдавна. Бях търсил и в Интернет, но тиражът бе изчерпан. В крайна сметка дни преди Коледа книгата с твърди корици се озова в ръцете ми с посвещение от авторката.

Почивните дни бяха удобен вариант да се заема с четенето и, а и топлото време на Коледа ми позволи по-лесно да се пренеса в летните месеци по кориците на фаровото пътешествие. Не зная защо, но то доста ми напомни на мое пътешествие с най-добрия ми приятел на автостоп от края към безкрая, а именно от Резово до Дуранкулак. Нашето пътуване бе обратно на това на Бела и започна от юг на север, но и по неговото провеждане имахме доста перипетии и интересни случки по пътя, която явно ще трябва да опиша в отделна книга.

Като екскурзовод бях впечатлен от първото си посещение на най-стария и най-висок фар, този на Шабла и често съм си мечтал да мога да вляза вътре и да се кача на върха му. По-късно при наблюдението на лунното затъмнение пак там се любувах освен на природното явление и на стожера в червено и бяло, който показва пътя в нощното море.

От книгата на Бела разбрах, че той е празнувал 150 години през 2006 и тогава е бил боядисан и частично ремонтиран. Интересно съвпадение е, че с моят приятел при пътуването си също спахме до изоставен лагер с бунгала в близост до фара.

Преди Бела това пътешествие е предприемал и Милан Асадуров и много полезна информация за фаровете може да откриете на страницата в неговия сайт на следния линк.

Снимки и повече информация за книгата на Бела може да откриете на фейсбук страницата на книгата на тази връзка.

Казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, а мечтите на Бела определено са големи, защото след българските фарове, които обикаля през 2007, тя продължава с тези в Румъния, европейска Турция, Гърция, Крит, Черна гора, Хърватска, Италия и много други, а един ден защо не и целият крайбрежен свят със своите фарове. Пожелавам и успех и още много издания и читатели.

А някъде там в мрака винаги ще има една светлина, която ще пулсира, ще осветява морския път и ще показва как да сбъднем мечтите си по пътя...

сряда, 24 декември 2014 г.

Ливърпул - емоцията на английския футбол

В навечерието на Коледа и в унисон с червения цвят на празника реших да напиша няколко реда за моя любим английски клуб, Ливърпул. Повод за това стана и поредния мач, който имах удоволствието да наблюдавам на традиционна сбирка на българския фенклуб като този път бях с мой колега и приятел и емоцията определено си струваше.

Радвам се, че тази година се присъединих към фенклуба и вече имам и членска карта с номер 200, нещо, което отдавна трябваше да направя. Председателят на клуба Славина ме спечели за каузата със своята непринуденост, отдаденост и вярност, а поканите за наблюдаване на мачовете заедно с останалите фенове в заведение в центъра на София ме направиха съпричастен с вълненията и емоциите от всеки мач.

Тази година желанието ми Ливърпул да дойде в България се сбъдна и  отново имах удоволствието да гледам любимия ми клуб на живо на стадион "Васил Левски" този път срещу Лудогорец с друг запален фен. При предишните мачове с ЦСКА и Левски времето не беше така студено, но емоцията отново бе тук. Радвам се, че головете паднаха в близката до мен врата и че имах шанс отблизо да видя играчите, които подкрепям.

Зная, че сега Ливърпул не се намира във върхова форма и критиците и феновете на други отбори използват случая, за да го нападат постоянно, но за мен истинските фенове подкрепят отбора си и в добро и в лошо, когато печели, и когато губи. При всички положения страстта, традицията, историята и магията в червения клуб продължава да съществува и той е обречен да бъде жив, защото животът е част от името му, а птицата символ е готова да възкръсне във всеки един момент от пепелта.

Тази година за рождения си ден получих оригинална актуална фланелка на клуба с моята фамилия на гърба и с номер, годината, в която съм роден. За трети път получавам като подарък за рождения си ден фланелка на Ливърпул, но досега не съм имал щастието тя да бъде персонализирана и затова я нося на всеки мач на клуба, който гледам на живо или по телевизията.

При жребия за Лига Европа, на който ще играем с Бешикташ, си спомних за моето пътуване за мач в Истанбул през 2002, където на стадион "Али Сами Йен" гледах мача от Шампионската лига между Галатасарай и Ливърпул, завършил 1:1 с гол на Емил Хески за англичаните на близката до мен врата. Атмосферата тогава бе неописуема и стадионът беше врящ котел, който се тресеше при скачането на привържениците на турския клуб.

За жалост още не съм имал щастието да гледам Ливърпул на Анфийлд, а при моето посещение на стадиона успях да направя само тур и да разгледам музея и да напазарувам от клубния магазин. Надявам се тази моя мечта да се сбъдне, още повече, че от 8 декември стадионът ще бъде разширен за повече места и започналата реконструкция ще даде шанс на повече фенове на наблюдават клуба на живо в техния храм.

Макар и неосъзнато аз станах фен на Ливърпул през 1982 година, когато те гостуваха в София на ЦСКА, а дядо ми, който запали искрата за футбола в мен с неговия любим ЦСКА, тогава ми казваше, че в София идва най-великият английски клуб. И наистина 80-те години са едни от най-успешните за клуба от северна Англия и  с дивидито, което си купих в Ливърпул, имам щастието да си припомням тези моменти и да подкрепям клуба и в добри и лоши времена, защото с него никога не ще бъда сам!

петък, 12 декември 2014 г.

Съдилището

Признавам си, че бях заблуден от заглавието на филма, а също така и че бях облъчен с рекламите за него. Това ме накара в една петъчна ноемврийска вечер да направя своя избор, търсейки в мобилното приложение на Програмата най-скоро започващия филм.

Моето любимо кино "Евросинема" отново ме приюти да гледам нов български филм и отново бях очарован. Не знаех за продължителността на филма, а и неговото леко закъснение в крайна сметка доведе до изпускането на последното метро за Младост, но цената, която платих, определено си струваше.

Съдилището е място, където съдии решават по закон и съвест съдебни спорове. Не и в този филм. Тук на това място се решават съдби и се спасяват или отнемат животи. На границата често се случва да се прекрачват всички граници и това е показано досто умело и в продукцията на режисьора Стефан Командарев. Но да не Ви мъча повече, ще копирам няколко думи за сюжета:

Филмът разказва историята на Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница. Митьо е загубил всичко, което някога е имало значение за него – съпругата си, работата си и доверието на сина си. За да спаси поне връзката с детето си, Митьо трябва да намери опрощение и да плати за греха си, извършен преди 25 години.


Освен трейлъра може да посетите и сайта на филма и да харесате неговата фейсбук страница.

Всички добри хора имат грехове. Безгрешни човеци почти няма. Има тайни, които рано или късно излизат наяве, за да покажат колко сме уязвими. Животът може да бъде жесток с всички. Обстоятелствата и задълженията може да преобърнат ежедневието на всеки без значение, дали се намира в столицата или както е в случая в малък родопски град край границата. Все повече се убеждавам, че съм щастливец, че досега нямам кредит към банка и не ми се е налагало да заложа свое имущество. Заложено на карта е съществуването на главния герой, който е принуден да премине доста граници, за да осигури дом и бъдеще за детето си.

Филмът е доста тежък и драматичен и може би няма да понесе на всички. Няма смисъл да говоря за страхотната актьорска игра на Асен Блатечки, Мики Манойлович, Ованес Торосян, Ина Николова, Васил Василев-Зуека, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев. Просто идете и я вижте. Заслужава си.

Страхотни гледки и пейзажи, спиращи дъха, присъстват в кадрите и покават величието на Родопа планина. Каскадьори, алпинисти и фотографи са участвали в заснемането на тази красота и усилията им определено ще бъдат възнаградени.

Друг любопитен факт, за който прочетох, след като гледах филма е, че режисьорът е имал цели 11 варианта на сценария, преди да се спре на финалната версия. И наистина краят може да бъде различен, но той не е щастлив край. Това прави лентата още по-хубава поне за мен. Дори по-хубава от предишната "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на същия режисьор.

В крайна сметка няма да видите съдии в тоги и действието не се развива в съдебната зала, а адвокатите и съдебните заседатели сме всъщност ние, зрителите. Поне до деня на нашето съдилище...

понеделник, 8 декември 2014 г.

Кръвна група

Кръвта вода не става. В това се убедих в края на тази седмица, когато жена ми спешно замина, за да дари кръв на баща си поради рядкостта на неговата кръвна група. Парадоксът е, че именно тази група е рядка и наистина в кръвния център я няма в наличност, а издирването на човек с такава група в конкретни градове се оказа по-трудно от очакваното. Също така моят тъст е бил доста търсен и редовно е дарявал кръв заради своята рядка кръвна група. Сега, когато той има нужда от това, се отзоваха четирима души, за което им благодаря.

Това ме накара да се замисля колко ценна и незаменима е кръвта и колко важна всъщност е кръвната група. Именно през тази седмица получих мейл от колежка за акция по кръводаряване в близост до офиса, но по-късно осъзнах важността на този акт. В действителност това може да се окаже животоспасяващо и да помогне на нуждаещ се пациент.

През ученическите и студентските години често дарявах кръв, за да получа шоколад и натурален сок, които раздаваха за възстановавяне на силите, но чак сега осъзнавам какво съм правил. Истината е, че като семеен вече осем години не съм дарявал кръв, но пък са ми източили доста при различни изследвания.

Зная от майка ми, че когато ме е раждала в София е имало вероятност да се наложи да ми сменят кръвта заради кръвната група, но реално не съм обръщал внимание на този факт. Преливането на кръв на хора с различни кръвни групи може да предизвика имунна реакция, която да доведе до усложнения и до смърт. Представяте ли си иронията на съдбата, ако току що си се родил и да може да си отидеш от този свят заради сгрешена кръвна група.

Всъщност за тези, които не знаят има няколко кръвни групи: 0 - нулева, А, Б и АБ. Точно четири на брой. За да бъде още по-сложно всяка от тях може да има различен резус фактор: положителен или отрицателен. И това прави кръводаряването специфично, защото определени групи могат да бъдат донор само на определени други такива. За да е по-ясно прилагам табличка:

Най-рядката кръвна група е АБ отрицателна, следвана от Б отрицателна. Аз лично съм от най-разпространената поне в света група: нулева положителна както подобава на положителен човек като мен ;) Цели 38% по света, но при българите само процентът е 32. Мога да давам на четири типа кръвни групи, но да получавам само от две. В портфейла си пазя картонче с кръвната група и резус фактора, което ми дадоха преди доста време и го имам за всеки случай.

Сигурно сте чували израза "С теб сме една кръвна група.", който се използва, за да подскаже близост на възгледи, възприятия и интереси. Интересно ми е също, дали сродните души също са от една и съща кръвна група?

Разделението по кръвни групи се е ползвало и за политически цели и за касти. Арийците са били с нулева група и тя е била на почит в Германия, а в Япония са формирали бойните групи на императорската войска именно по кръвната група. През 70-те години изследвания са свързвали характера на човек с неговата кръвна група. Така например се е смятало, че хората с кръвна група А са чувствителни, но неспокойни, с група В – весели, но концентрирани, с нулева група – отзивчиви, но упорити, а с група АВ – артистични и непредсказуеми.

В последните години модерна е друга теория, която свързва храненето с кръвните групи като моята нулева група се наричаме ловци и идва чак от кроманьонците и не можем без месо. Така, че ако сте с такава група, въобще не пробвайте да ставате вегетарианци или вегани....

И както е написано на един български сайт за доброволно кръводаряване: "Кръвта няма заместител. Дарете кръв, спасете живот!

Ще завърша с една тематична песен на Бон Джоуви от времената, когато Джон и Ричи все още бяха заедно като кръвни братя, нещо, което и аз съм правил като ученик с мой приятел, но честно да си кажа и до днес не зная, дали сме били от една кръвна група...



събота, 1 ноември 2014 г.

Мечтателят

Казват, че мечтите са безплатни, но понякога цената, която плащаме за тях е по-скъпа от финансовото им изражение. Мечтите спират да съществуват в момента, в който се сбъднат и тогава трябва да търсим нови и да желаем силно, за да се осъществят и те.

Лесното сбъдване на мечти ги прави не толкова сладки и оценени, но мечтателят често се асоциира и с идеалист или фантазьор, а идеалите и фантазиите са съвсем друга тема.

Нереални мечти стават реални, когато неочаквано ни изненадат с тяхното сбъдване. Най-добре според мен го е казал Джек Керуак: "Всички човешки същества са мечтатели. Мечтанието свързва цялото човечество!" Ето го и на английски, ако не съм се справил добре с превода:

“All human beings are also dream beings. Dreaming ties all mankind together.”

Джон Ленън също споделя в "Imagine" - "Може да качеш, че съм мечтател, но не съм единственият..." you may sayI'm a dreamerbut I'm not the only one. 

Мечтателят започна нощта с нова съкровена мечта. Не искаше да я споделя, защото вярваше в суеверието, че щом я сподели, то тя няма да се сбъдне. А този път той много държеше тя да се сбъдне и да го ощастливи. Това беше неговото спасение и той го търсеше нощ след нощ.

Мечтателят винаги има една изградена романтична окраска, която го прави привлекателен за околните, но и често трудно разбран, ако мечтите му не кореспондират с техните.

Има хора, които не могат да мечтаят или пък мечтите им са прозаични и тривиални и са нещо, което те едва ли толкова много истински желаят.

Мечтателят стои на брега на морето и гледа хоризонта на своите мечти. Те се носят като вълни в съзнанието му и чакат да стигнат своя мечтан бряг.

Той няма да се откаже от мечтите си, защото е мечтател по призвание. А вие?






вторник, 28 октомври 2014 г.

37

Тортата бе по идея на децата
37 е просто, естествено, цяло число, следващо 36 и предхождащо 38. Всъщност при достигането на определена възраст нищо не е просто, естествено или цяло, освен числото. Цифрата е измерение на време, което съществува само в главите ни, а не състояние на духа. 

Досега никога не съм се притеснявал за годините си и не смятам да го правя и сега. Сетих се, че преди 7 години, започвайки да пиша този блог, писах и за своя 30-ти рожден ден. От една страна е хубаво да можеш да проследиш какво си правил на предишните си рождени дни, но от друга имам чувството, че нещата се повтарят като в песента на Веселин Маринов. Както и при моя 31 рожден ден празникът се падна в понеделник и не позволи на шумен купон вечерта в началото на работната седмица. За сметка на това за първи път празнувах ден по-рано на Димитровден и за първи път в новата квартира.

Идеята беше спонтанна за следобедно кафе, сладки и торта, но прерастна в соаре с ябълки, круши, сок от черница, сок от къпина и баница. Благодарение на моята половинка всичко на масата бе на ниво, вкусно и интригуващо. Тортата бе черешката, а идеята за нея дойде от децата, които решиха да сложат на нея любимите ми неща: лап топ, книга и футболен екип, като идеята може да се разгърне като вестник и за умен телефон, Интернет, мачове и ЦСКА, което пък бе проворикано от победата в дербито предишния ден.

Децата имаха на воля детската стая, която се превърна в бойно поле на игри, а малчуганите бързо стопиха ледовете помежду си с играчки и много забавни моменти. Подаръците, които получих са чудесни, но не мисля да ги изреждам в този пост, за което може би в бъдеще, ще съжалявам, но човек е роден да прави грешки.

На самия ден напазарувах за 37 лева почерпка за колегите в офиса, а вместо традиционната торта, жена ми направи малки кексчета за всеки, които се радваха на засилен интерес и дори и допълнителните свършиха. Бях засипан от поздравления по всички възможни канали и вярвате ли или не, те бяха точно 370 (ако не вярвате, смятайте). За първи път получих поздравления през Linkedin, служебната поща и pinterest, където вече има възможност за съобщения. Най-много бяха поздравите във фейсбук като съобщения на стената или на лична, а такива получих и по скайп, ай си кю (да, още съществува и работи безотказно и го ползвам) и по телефона.

В крайна сметка денят ми бе оцветен от разнообразни поздравления, сред които и някои много оригинални. Приятел сравни годините като висока температура, а се оказа, че точно температура от 37 градуса е нормална и необходима да поддържа живота ни, така че 37 значи живот.

Сутринта по радиото в колата чух, че точно на тази дата император Константин получил видение и спечелил битката. Тогава обаче той бил на 40 и ще се наложи да чакам поне още три години и аз да видя нещо, което да промени живота ми. Дотогава ще си празнувам както го направих и при рождените дни на 32, 33, 34, 35 и 36.

Интересни данни за това, кой се е родил и кой е умрял на днешния ден може да намерите в Уикипедия на следния линк. 27 октомври е и празник на град Бобов дол и на селата Акациево, Буря, Горан и Добролево. Така че освен да сея боб в дола, да мириша на акация, да предизвиквам буря от чувства или да хвана гората доброволно, друго не ми остава. Поне до следващия рожден ден.



понеделник, 20 октомври 2014 г.

Нощният

Наближаваше полунощ. Светлините в прозорците гаснеха една по една и хората зад тях се приготвяха да се отправят в страната на сънищата. Тогава настъпваше неговото време. 

Нощният човек бе във върхова форма точно в тази част на нощта. Той не обичаше светлината. Тъмнината успокояваше сетивата му. Жадуваше за своя миг през целия дълъг слънчев ден. Той обичаше нощта. Неговата история бе пълна със звезди, нощно небе и вдъхновение.

Намали светлината на нощната си лампа до необходимия минимум, за да вижда клавишите, макар че вече ги усещаше и рядко грешеше в натискането им. Поток от думи запълни празнината на белия екран. Неговата муза му помагаше да пише през нощта. През деня тя си почиваше и събираше сили за нощните подвизи по белия лист.

От портативно радио звучеше тихо джаз, който внасяше уют и атмосфера в самотната му душа. Рядко го разбираха, а рядко и той разбираше защо трябва да е като другите и да се наслаждава на деня, вместо да се отдаде на нощта.

Беше спокойно. Беше тихо. Нощта бе огласяна само от звука на влюбено чухълче, проникващо през отворения прозорец, няколко щурци, които напомняха за отминаващото лято и от саксофона, който продираше нощта със звук на нежност и страст.

Думите се изливаха лесно под строгия поглед на нощната лампа на света, луната. Той ги подреждаше в мислите си и ги пускаше да живеят свой живот в нежната прегръдка на нощта.

Неусетно той навлезе в малките часове, които бяха любимото му време. Разходи се до края на стаята и погледна от друг ъгъл своя нощен свят. Сети се за нещо важно и побърза да го напише, за да не отлети с нощните птици и да го загуби безвъзвратно.

Нощният човек беше истински щастлив, а барабанистът създаваше ритъм с чинелите и му пригласяше в неговата странна лудост. Всичко минаваше през нощта. Нощта не можеше без деня, но и нощният човек не можеше без нощта.

Лека нощ!