понеделник, 20 октомври 2014 г.

Нощният

Наближаваше полунощ. Светлините в прозорците гаснеха една по една и хората зад тях се приготвяха да се отправят в страната на сънищата. Тогава настъпваше неговото време. 

Нощният човек бе във върхова форма точно в тази част на нощта. Той не обичаше светлината. Тъмнината успокояваше сетивата му. Жадуваше за своя миг през целия дълъг слънчев ден. Той обичаше нощта. Неговата история бе пълна със звезди, нощно небе и вдъхновение.

Намали светлината на нощната си лампа до необходимия минимум, за да вижда клавишите, макар че вече ги усещаше и рядко грешеше в натискането им. Поток от думи запълни празнината на белия екран. Неговата муза му помагаше да пише през нощта. През деня тя си почиваше и събираше сили за нощните подвизи по белия лист.

От портативно радио звучеше тихо джаз, който внасяше уют и атмосфера в самотната му душа. Рядко го разбираха, а рядко и той разбираше защо трябва да е като другите и да се наслаждава на деня, вместо да се отдаде на нощта.

Беше спокойно. Беше тихо. Нощта бе огласяна само от звука на влюбено чухълче, проникващо през отворения прозорец, няколко щурци, които напомняха за отминаващото лято и от саксофона, който продираше нощта със звук на нежност и страст.

Думите се изливаха лесно под строгия поглед на нощната лампа на света, луната. Той ги подреждаше в мислите си и ги пускаше да живеят свой живот в нежната прегръдка на нощта.

Неусетно той навлезе в малките часове, които бяха любимото му време. Разходи се до края на стаята и погледна от друг ъгъл своя нощен свят. Сети се за нещо важно и побърза да го напише, за да не отлети с нощните птици и да го загуби безвъзвратно.

Нощният човек беше истински щастлив, а барабанистът създаваше ритъм с чинелите и му пригласяше в неговата странна лудост. Всичко минаваше през нощта. Нощта не можеше без деня, но и нощният човек не можеше без нощта.

Лека нощ!

сряда, 15 октомври 2014 г.

На учителя Марков

Винаги съм се възхищавал на професията на учителя. Да владееш изкуството да предаваш знания и да запалиш интереса на учениците към определена тема или предмет, за мен граничи с вълшебство. Понякога е истински късмет да случиш на учител, който да промени твоите светоусещания от ранна детска възраст и да те заведе на пътешествие в страната на знанията...

Е аз определено бях късметлия. Един от първите ми учители бе роденият през 1933 в село Ковачевица Тома Марков. Той ми предаваше по родинознание и природознание и със сигурност на него дължа своя интерес към природата и родината. Той умееше да увлича, да разказва и да омагьосва с неизменната си усмивка, от която струеше доброта.

За 7 години от неговите 31 години като учител в моето основно училище той направи много за мен. Няма да забравя излетите в планината, ученето на химна, кръжока по фотография и куп други интересни неща, на които ме научи. За мен той бе Учител с главно "У" и подобно на учебните автомобили, той ни научи да пътуваме и да управляваме сами живота си с доброта, честност, патриотизъм и любов към родното място.

Той много обичаше възрожденската Ковачевица и често се връщаше в спомените си към селото, изградено с дърво и камък, запазило българския дух. Предполагам дядо му със същото име Тома Марков е бил този, който е направил камбаната за църквата. Като посещавам школото в това планинско село винаги се сещам за моя учител и се чудя, дали той е учил и преподавал там...

Той много обичаше и жена си Юлия, която ми беше педагог в детската градина и когато тя си отиде, част от него също си отиде.

За съжаление вече ще говорим за него в минало време. В събота на 81 годишна възраст, той ни напусна. Колегите му от училище, за които той бе просто Томата, дойдоха опечалени да си вземат последно "Сбогом" с него. Дойдоха и много роднини, приятели и ученици като мен.

Църквата в селото се оказа тясна да побере всички желаещи, дошли да го изпратят в последния му път. Природата запази благоприличие и ни дари с хубав слънчев, безоблачен ден и синьо небе, с което също изказа последна почит към Учителя.

Почивай в мир, учителю! Делата ти и добротата ти никога няма да бъдат забравени!

Твой верен и покорен ученик,

Сашко

неделя, 5 октомври 2014 г.

РЕАЛно сбъдната мечта

За голяма част от моите познати и приятели подкрепата ми за Реал - Мадрид в мача срещу български отбор е необяснима и меко казано странна.

Различните възгледи трудно се приемат, а още по-трудно се обясняват. Но не това е моята цел в този пост. С него ще се опитам да пресъздам емоцията и вълнението да посрещнеш един от любимите си футболни клубове на родна земя.

След като дълго време все отлагах присъединяването си към фенклуба на Реал Мадрид в България, тази година вече реално реших да пристъпя към действия. Подчертавам, че това се случи преди да стане известен жребия за Шампионската лига и да узная, че Реал ще играе в София. Реакцията на председателя на клуба Георги Христов ме трогна, а със сигурност преди това сме се виждали на някоя сбирка на любимия клуб. Разбрах, че освен картата, ще получа и тениска с логото на българския фенклуб като дори имах право на избор на цвят и размер. Когато се видяхме да ги получа бях много радостен, а и вече беше ясно, че "Кралете" идват в София.


Досега не съм имал щастието да отида в Мадрид и да посетя стадион "Сантяго Бернабеу", но приятели винаги ми носят по някой сувенир, когато ходят натам, за което им благодаря. Признавам, че съм фен на Реал сравнително отскоро в сравнение с другите си любими отбори, но изборът ми не беше случаен. Годината бе 1998 и аз бях студент и в барчето на блока се събирахме и пазихме места за мачовете от Шампионската лига, които гледахме на голям екран и с много коментари, спорове и възгласи. Беше шеметно, весело и лудо време. Този сезон моят любимец Раул спечели с Реал лигата на шампионите, а целият тим и отбор точно през този сезон спечели моето сърце.

Аз съм човек, който държи на традициите и затова фактът, че Раул играеше само за Реал с огромно сърце така както го правят Тоти в Рома и Джерард в Ливърпул ме спечели за този клуб. Емблемата също ме грабна а химнът е така тържествен и хубав, че няма начин да не те развълнува. В него се пее, че отборът е кавалер на честта, което в днешни времена често се забравя и пренебрегва. В следващите години клубът бе на ниво и спечели много титли и купи, но не това бе най-важното за моя избор. Бялата фланелка бе символ на чистота и святост, а не на предаване.

Когато Лудогорец спечели място в групите на Шампионската лига си пожелах те да доведат Реал и Ливърпул и желанието ми стана реалност. Внимавайте какво си пожелавате...

Билет за мача си взех чрез фенклуба и отново се възхитих на добрата организация и комуникация. По-късно се оказа, че имам доста приятели и познати, които също щяха да бъдат в сектор Г, за да подкрепят Реал. Самата вечер шествието по софийските улици към стадиона с кордон от полиция бе вълнуващо преживяване поне за мен, когато българи, арменци, македонци, испанци и кой ли още не се обединиха в името на любимия клуб.

Въпреки, че бях видял футболистите при посрещането на летището макар и през оградата, сега се бях снабдил с бинокъл и добър фотоапарат, с които успях да ги видя още по-отблизо и да се зарадвам, че в една вечер сбъднаха една моя мечта. Бях прогнозирал победа с 1:3, но Лудогорец играха наистина добре и спокойно мачът можеше да завърши и наравно. Гледайки статистиката обаче се вижда, че гостите превъзхождаха в доста показатели и с минимум усилия постигнаха максималния резултат.

Не одобрявам симулацията на Роналдо за втората дузпа, но това не го прави престъпник. Не одобрявам и възгласите Меси от трибуните, при положение, че аржентинецът не беше на терена. Не одобрявам и медийното отразяване, къде модно, къде платено, което принизи визитата на Реал с тим от пернишката пета дивизия. 

В крайна сметка важното за мен е едно. Моят любим клуб Реал - Мадрид беше в София и аз бях там да го подкрепя и да видя победата му. Hala Madrid!


петък, 26 септември 2014 г.

Първите седем

Казват, че първите седем години при децата били най-важни при тяхното развитие. Странното обаче е, че като възрастни точно първите седем са тези, които забравяме или за които пазим откъслечни и далечни спомени.

Поводът за тези размисли е отминалия седми рожден ден на дъщеря ми. Не бих си позволил да кажа, кога минаха тези години и дали е било бързо, бавно или точно, защото имам друго възприятие за времето.

Това, което ме радва обаче е фактът, че според мен сме си свършили добре работата като родители в този период и сега може да се радваме на умно, порастнало дете, с грижа към брат си, с любознателност и жажда за знания, 

Възпитанието и грижите, положени за нея, според мен са дали резултат и сега настъпва нов период на училищно образование, което трябва да помогне тя да се формира като личност и да получи нови знания и умения.

Самият празник бе перфектно организиран от жена ми, като освен двете домашно приготвени торти, тя бе направила и карта за ориентиране за намиране на съкровище в парка, гатанки, кръстословица и куп други увлекателни занимания за малчуганите, уважили рождения ден в неделната сутрин.

Нямахме ограничения във времето, но реално празненството продължи три часа и едва, щом всички гости си тръгнаха, заваля дъжд.

Много се надявам дъщеря ни да уважи всички усилия, положени за нейния седми рожден ден и освен много подаръци в нея да остане един хубав спомен за един различен и разнообразен ден.

В нейните ръце и в нейната глава сега вече са възможностите и пътищата, по които тя ще поеме, за да бъде щастлива, а ние ще бъдем до нея и в добро и лошо, в празник и делник, в слънце и дъжд и през всички сезони, седем дни в седмицата...




Честит седми рожден ден, Калина! Обичаме те!


сряда, 6 август 2014 г.

Вила Роза

Беше петък вечер и се прибирах от работа. На плочките на очукания тротоар видях бяла роза. Вдигнах я и я поставих в близката градинка. Прибрах се използвайки ключовете за отваряне на няколко врати и взех душ, за да отмия проблемите на работната седмица. След това реших да прегледам какво започва скоро в мобилното приложение на Програмата. Вила Роза прикова вниманието ми. Имах 30 минути. Не вярвах, че ще успея, но все пак се облякох набързо и с автобус и метро успях да стигна навреме за началните надписи. В тъмния киносалон бяхме трима. На екрана бяха петима. Не бях чел нищо предварително подробно за филма освен, че знаех имената на трима от главните актьори.

Прожекцията започна леко и приятно и лека полека се настроих за един хубав български романтичен филм, който се развива в отдалечена ловна вила от царско време в дебрите на Стара планина. С напредване на времето и през нощта, когато всички мистерии и страхове се появяват изневиделица филмът навлезе в своята напрегната и страшна част. Промяната у един обитател на вилата доведе до пълна промяна у всички, а краят бе жесток.  Ще пусна трейлъра на филма, а после ще продължа с моето изживяване, докато го гледах.


За първи път от доста време насам ме побиха тръпки и мравките заизкачваха крайниците ми като след развален горски мравуняк. Самият факт, че филмът е заснет по действителен случай и полицаят отказва да разкрие коя е вилата и мястото в Еленския Балкан правят историята още по-интригуваща. Съзнавах, че версията на режисьорите и сценаристите  е художествена измислица, а вариантите за това, което се е случило в тази вила са поне няколко на брой, но доста детайли остават необясними.  Не е ясно, дали наистина това е било предсказано от Ванга, а също така, дали учени от БАН са идвали на мястото по поръчение на Людмила Живкова, но това в случая не е толкова важно. Не е важен и фактът, че участват Елена Петрова , Лидия Инджова и Калин Врачански въпреки страхотната им игра.

Няма да разказвам фабулата на филма, за да е интересно, на тези, които решат да го гледат, но истината е, че разказах филма поне на 5 души още същата вечер след прожекцията и с всеки разказ преживявах отново филма, който определено ме впечатли и мога само да поздравя всички участници със страхотната работа. Единствената ми забележка бе към вида на птиците, което за мен не бе никак достоверно.

Какво е вилата? Втори дом? Място за почивка? Ето какво казва тълковния речник: Извънградска къща сред природата за почивка.

Почивката за тези петима характери от 1986 година за жалост е била вечна.

Какво е розата? Потърсих отговор на същото място и ето резултатът: Красиво градинско цвете с ароматни цветове, които растат на бодлив храст.

Вила Роза няма да Ви даде почивка, но ще Ви убоде с бодлите си и ще се пролее невинна кръв. Но след този филм никога не може да бъдете сигурни, че познавате човека до себе си...

Гледайте филма, но не търсете и не ходете на това място. Обречено е...  И вече е твърде късно да се страхуваш!






сряда, 16 юли 2014 г.

Странник в града

Дъждът бие със своите капки пустия паваж. Страхливи хора гледат от сигурните си топли осветени прозорци странника, който крачи в тъмните мокри улици.

Непознатите са неразбрани, странни и опасни. Нищо, че ежедневните ни проблеми обикновено идват от приятели и до болка познати хора. Една неоткрита душа, жертва на обстоятелства, скрита под периферията на нощта и под капките на среднощния дъжд. Неразбран, чужд, странен силует с уверени стъпки опознава града.

Чужд сред свои, и чужд сред непознати. Не познава страх, не познава граници. Град след град, улица след улица, нощ след нощ и все същите погледи на различни места.

Броди като дух сред малките часове на нощта, сред малки и големи капки на дъжда.

Във всеки град има една светлинка, една надежда, една отворена врата, един подслон, любители на странници. Отворени души, които приемат нови предизвикателства, обичащи да слушат нови истории за път, места, хора и за самотата на странника.

Какво го води насам? Разбито сърце? Изгубена посока? Намерен път. Никой не ще узнае, ако се страхува от общуването. Комуникация сред странници. Странници в нощта.

Най-лесно е да изчезнеш от чужд град. На никого няма да липсваш. Никой няма да разбере, кой си, къде си отишъл. Нямаш място, което да наречеш дом. Домът е там, където си.

Странник е като диагноза за различност и първичност, но пред него е пътят и нищо друго. Зад гърба е всичко останало, но той не го носи като кръст, а трупа опит, познанства, грешки, провали, успехи и предизвикателства.

Единствените граници, които поставяме са само в главите, които се страхуваме да измокрим в среднощния дъжд. Но странникът не познава страх и граници и продължава да крачи напред и само напред..... до следващия град и до следващата ни среща...





събота, 26 април 2014 г.

Следвай ме в туитър или 1254 поста за 5 години в 140 знака

Преди два дни получих мейл от туитър, който ми напомни, че съм направил 5 години от своята първа регистрация в тази социална мрежа и от своя първи пост. Празнуването на тази годишнина се нарича  и с хаштаг отпред може да видиш всички празнуващи на твоята дата.

малко Статистика

За тези, които не знаят и не ползват туитър, това е микроблогинг социална мрежа, основана през 2006 година и ограничена в 140 знака, така както ограничение има и при писане на съобщения на мобилните телефони. Аз се присъединих на 23 април 2009 година и ето че пет години по-късно съм сътворил 1254 поста и 27 снимки, следвам 2022 профила, а мен ме следват 684 и в българската twitter класация съм на 960-то място от 19 256 български профили.

Следвай ме и аз ще те следвам

Този прицип е валиден в туитър и повечето го спазват. Странно е обаче как след като се появи следването на хора, компании и медии в туитър, някои песни от миналото придобиха съвсем друг смисъл. Такава е и тази на любимата ми група Genesis, която може да се превърне в химн на привържениците на тази мрежа ;)


I will follow you will you follow me
All the days and nights that we know will be
I will stay with you will you stay with me
Just one single tear in each passing year

With the dark,
Oh I see so very clearly now
All my fears are drifting by me so slowly now
Fading away

I can say
The night is long but you are here
Close at hand, oh I'm better for the smile you give
And while I live

I will follow you will you follow me

Не сме родени да следваме

Не всички харесват и ползват twitter и това е нормално. В България едва ли някога тази мрежа ще постигне успеха на facebook и затова според една статистика не всички 300 000 профила в нашата страна пускат постове, а повечето го ползват за да четат други туитове и да следват интересни хора и да си го пазят в запас в случай, че се окаже модерно или полезно да имаш профил там. Но както записах в заглавието, ние не сме родени да следваме и трудно се приспособяваме към иновации и ограничения и неща, които малко наши познати ползват. За всички тези, които нямат и не мислят да си правят такъв профил има песен на Bon Jovi, която е по-скорошна от тази на Genesis, но ще Ви я пусна, защото си заслужава:


Моята гледна точка

За мен туитър се оказа доста добър начин да следя новостите в онлайн индустрията, в която работя, защото новините на компаниите се пускат първо тук и имат по-голяма тежест, а и когато трябва да се ограничиш в 140 знака, мислиш добре какво пишеш и посланията и изреченията са по-смислени. Освен това на събития като Webit, Travel academy и Travelmind в туитър с хаштаг на събитието се извлича есенцията от всяка презентация и изводите или статистиките, които впечатляват присъстващите и ги карат да ги туитват, а други ги разпространяват към своите последователи и обхватът е по-голям. Аз лично съм си вързал акаунта към фейсбук и моите туитове излизат и там, за да има по-голям обсег. Единственото, което не ми харесва в туитър е ограничението да следваш максимум 2000 профила, поне докато ти не натрупаш поне половината, за да може да добавиш още някой. Може би това е предпазване от роботи, но на мен лично ми пречи да следвам някои интересни канали и всеки път трябва да се откажа от нещо, за да следвам друго, което е досадно и излишно.

Като край ще кажа, че този пост в блога ми също ще се появи в туитър ;) А Вие може да ме следвате тук или пък да следвате каквото си искате...


сряда, 2 април 2014 г.

Лудо влюбени в таланта

Беше последната вечер на март. По чиста случайност последният ден от женския месец съвпадна с началото на новата седмица. Пред Червената къща се беше събрала малка тълпа от посветени, които очакваха с нетърпение началото на един концерт, гарниран с прожекция на български филм.

Музиката, песните и актьорската игра бяха обединили зрителите, поканени в социалната мрежа на събитието и двата часа минаха неусетно като към тях имаше по чаша хубаво червено вино, което заедно с музиката стопли душите.

Под светлината на прожекторите беше един самороден талант, който завладя сетивата на дошлите в уютната зала. Силвия Станоева освен добра актриса се оказа и чудесна певица, която под звуците на пианото на Васил Пармаков и китарата на Блаже Димитров направи свои интерпретации и аранжименти на страхотни песни.

По ирония на съдбата преди по-малко от година за първи път гледах Силвия на същото място в провокативната театрална постановка Клер&Мадам&Соланж - Игра на живот и смърт заедно с Иво Желев и Касиел Ноа Ашер. Тогава заведох мой приятел, който не хареса представлението, но аз бях впечатлен.

По програма точно на 31 март трябваше да се играе същото представление, но заминаването на Иво Желев в чужбина наложи извънредния концерт и филм, на които имах удоволствието да присъствам.


Беше интересно да правя опити да разпозная парчетата и кой ги изпълнява в оригинал, но омагьосването започна с I put a spell on you и мина през Crazy in Love, My funny Valentine, With or Without you, Enjoy the silence, Hit the road, Jack, Toxic  и завърши с Stay, за да накара свидетелите да останат  и за прожекцията на филма, която беше втората част от  програмата.

"Шшшт... Попей ми!" е среднометражен филм от 36 минути на двама млади режисьори Андрей Волкашин и Петър Вълчев, който на фона на красива природна картина разказва за живота и съдбата на две проститутки, които бродейки из зелените нивя търсят своята истина и своето късче щастие.


Бях гледал трейлъра преди година, но така и не успях да стигна до прожекция по една или друга причина, но за всяко нещо си има и място и време, а това в последната мартенска вечер след обилна порция от музика, бе най-подходящо за мен. Някои неща във филма ми харесаха, а други не, но накрая разговорът с двамата режисьори и Силвия направи преживяването още по-пълно и отговори на доста въпроси.

Накрая ще препоръчам да чуете и да видите Силвия и на концерт и във филма и в театъра. заслужава си. А сега шшшт... попей ми....


Снимка: Борил Радойков




сряда, 12 март 2014 г.

Дълбока космическа музика от Yen

Дълбоко навътре стигат акордите и текстовете на немската група Yen, която пее на английски и има интерeсна история, която съвсем неслучайно се преплете с мен преди 4 години.

Беше октомври и се разхождах в хубавото слънчево време по главната улица на Щутгарт, когато погледа ми бе прикован от четирима ентусиасти, които седнали на стар диван свиреха с настървение, страст и с две кухарки събираха любопитството на тълпата.

Аз също се присъединих, погледах, послушах това, което се оказа SOFA - so good tour. Групата обикаляше немските градове и свиреше на улицата безплатно и раздаваше картички, на които бе указан часа и клуба, където свиреха същата вечер, вече срещу вход и с електрически инструменти. Аз също си взех такава, но така и не отидох там вечерта...

Не зная защо, но вокалистката, която е и единствената жена в бенда, ми се стори адски позната като излъчване и лице. Първата песен, която чух бе едноименна и на нея бе кръстена тяхната обиколка и предшествалия я втори албум. 

Дотук - добре. Това е преводът на So far, so good, но за да има игра на думи и закачка, те бяха махнали едно "R"  и бяха съединили първите две думи и се получи думата диван, sofa, който използваха при турнето си. Самата песен е доста жизнерадостна и носи оптимизъм и предизвиква усмивки. Нейният клип също си заслужава, а да си призная го ползвах в две мои презентации като лектор като добър завършек.

)

Винаги, когато имам нужда от добро настроение, си пускам това видео и всичко се подрежда. Още на следващия ден потърсих в голям музикален магазин техен албум, но се оказа, че има само един Deep inside, който им е първи и за съжаление нямах възможност да си позволя да го купя. Много често ми се случва, когато пътувам в чужбина и видя и харесам дадено нещо и не успея да си го взема по една или друга причина, да съжалявам много и да го искам все повече.

Когато се върнах посетих сайта им и профила им в myspace и харесах страницата им във фейсбук и дотам. Три години по-късно за Коледа получих от сестра ми като подарък трите им албума, което ме направи много щастлив и ги слушах постоянно през почивните дни и все повече ми харесваха и чувах нови страхотни парчета. Стилът им е смесица от рок, пънк, джаз и неподправена щипка страст и любов. Повечето текстове са автобиографични и редуват бързи и бавни мелодии.

На 20 януари моят абонамент за техния канал в youtube ми съобщи, че имат нова песен с видео, която е и единствената на немски език и не мога да не Ви я пусна, а отдолу немскоговорящите ще си намерят думите, които също са вдъхновяващи и казват, че всичко си зависи само от теб.

)

И както се случва на концертите към края следва представянето на групата. Вокалистка е чаровната Yen-Hwei Anetzberger, на която е кръстена и групата. Първото и име на езика мандарин означава красив и явно красиви хора са призвани да пишат и изпълняват и красива музика.  Christian Fütterer е  соло китаристът, а брат му Steffen Fütterer свири на бас. На барабаните е Benjamin Heckmann. Групата е основана във Франкфурт през 2003 - 2004 година, но издава първия си албум едва през 2008. Ето и кои са албумите им поред на номерата:

Deep Inside (25 January 2008)
Sofa - so good (28 August 2009)
Into the Sun (25 January 2013)

Явно януари е продуктивен месец за тях, щом пускат и нова песен тази година именно през януари и вероятно тя може да стане част от четвъртия им албум, който чакам с нетърпение, а мечтата ми е да отида и на техен концерт в клуб да ги видя на живо и на сцена.

А дотогава Ви оставям с едно последно тяхно акустично изпълнение на балкона през нощта, което е нежно послание за Лека нощ от мен и от група Yen. Спете дълбоко в космическата нощ и сънувайте звезди ;)

)




четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Вечер след работа

Тя затръшна входната врата и проблемите и грижите останаха на прага. Чакаше този момент цял ден. Освободи товара на дамската чанта, която тежеше цял тон и освободи краката си от затвора на високите токчета и се пренесе в уюта на дома. Умората и изтощението се показваха от всяка пора на лицето и, а тя нямаше търпение да се отърве и от дрехите, за да вземе освежаващ и горещ душ. Водата винаги носеше спасение, успокоение и свежест.

Легна рано в леглото и след като направи преглед на безинтересната телевизионна програма и разгледа дамското списание, реши да отвори наченатата предишната вечер книга и да потърси второ спасение в главните и герои. Както обикновено заспа след първите 12 страници, сънувайки 12-те отминали месеца на предишната година.

Лека нощ и приятни сънища, работещо момиче!

А.А.